Серия
Лангедок (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Labyrinth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Градът на хълма

1.

Каркасон

Юли, 1209 година

Алаис се събуди внезапно и стресната, седна с широко отворени очи в леглото. В гърдите й запърха страх. Младата жена притисна ръка до разтуптяното си сърце.

В началото още не се беше отърсила от съня. Усещаше, че се рее, че гледа самата себе си от голяма височина като каменните чудовища, които се мръщят на минувачите от покрива на катедралата в Сан Назари.

Малко по малко стаята отново застана на фокус. Алаис беше в леглото си в замъка Контал. Очите й постепенно свикнаха с мрака. Сега вече не я застрашаваха слабите чернооки хора, които нощем я преследваха, дращеха я с остри пръсти и я дърпаха. „Сега те не могат да ме достигнат.“ Словата, изсечени върху камъните — по-скоро изображения, отколкото думи, които не й говореха нищо, — бяха изчезнали като струйка дим в есенния въздух. Огънят също беше избледнял и се беше превърнал само в спомен в съзнанието й.

Предчувствие? Или просто кошмар?

Алаис нямаше как да разбере. Страхуваше се да узнае.

Пресегна се към балдахина на леглото, сякаш, ако докосне нещо веществено, и тя самата няма да се чувства толкова прозрачна и безплътна. Износеният груб плат между пръстите й, пълен с прах и с познатите миризми на замъка, й вдъхна увереност.

Нощ след нощ — все един и същ сън. Когато беше малка и се беше будила ужасена в тъмното, с пребледняло и мокро от сълзите лице, до нея неизменно беше баща й. Свещите се топяха и биваха заменяни с други, а той шепнешком разказваше премеждията си в светите земи. Разправяше й за безкрайните морета на пустинята, за извивките и кубетата на джамиите, как сарацините са били призовавани за молитва. Описваше дъхавите подправки, ярките цветове и лютивия вкус на храната, блясъка на кървавочервеното слънце, залязващо над Йерусалим.

Години наред в кухите часове между здрача и зазоряването сестра й беше спала до нея, а баща й беше говорил и говорил, за да отпъди обсебилите я бесове. Не беше позволил на черните качулки или на католическите свещеници да се доближат със своите суеверия и лъжливи символи.

Думите му я бяха спасили.

— Гилем! — прошепна Алаис.

Мъжът й спеше непробудно, с опънати ръце, сякаш цялото легло е негово. По възглавницата на ветрило се беше разпиляла дългата му къдрава коса с мирис на пушек, на вино и конюшня. Капаците на прозореца бяха оставени отворени, за да е по-прохладно, и отвън се процеждаше лунна светлина. Вече се съмваше и Алаис видя как по страните на Гилем се чернее наболата брада. Той се намести насън и златната верижка около врата му проблесна и затрептя.

На Алаис й се искаше мъжът й да се събуди и да й каже, че няма от какво да се страхува, че всичко е наред. Но той продължаваше да спи дълбоко, а тя не искаше да го буди. Безстрашна във всичко останало, в брака беше още неопитна и се държеше предпазливо с мъжа си. Затова се задоволи да прокара пръсти по гладките му, почернели от слънцето ръце и по раменете, стегнати и широки от тренировките с меч и с копие, за да е добър на рицарските турнири. Дори докато Гилем спеше, Алаис усещаше живота под кожата му. А при спомена как са прекарали началото на нощта се изчерви.

Алаис беше във властта на усещанията, които Гилем пробуждаше у нея. Радваше се, че сърцето й трепва всеки път, когато го зърне най-неочаквано, че земята сякаш се размества под нозете й, когато Гилем й се усмихне. Същевременно не й беше приятно, че се чувства безсилна. Страхуваше се, че любовта я прави слаба и я замайва. Не се и съмняваше, че обича Гилем, но знаеше, че не се отпуска докрай.

Алаис въздъхна. Единственото, на което можеше да се надява, бе с времето да й стане по-лесно.

Нещо в променящата се светлина, в мрака, който от черен стана сивкав, и в намека за птича песен, която се чуваше от време на време сред дърветата в двора, й подсказа, че зората не е далеч.

Стана и отиде на пръсти до скрина в дъното на стаята. Плочите под краката й бяха студени, рогозката я дращеше по стъпалата. Повдигна капака, махна торбичката лавандула върху купчината дрехи и извади обикновена тъмнозелена рокля. Потрепери и стъпи вътре в нея, промуши ръцете си в тесните ръкави, придърпа я над фустанелата си и пристегна здраво колана.

Беше на седемнайсет години и още не бе придобила заоблените, меки женски форми. Роклята стоеше някак безформено на слабичкото й тяло, сякаш беше чужда. Алаис се подпря с ръка на масата, обу удобни кожени пантофки и взе от облегалката на стола любимото си червено наметало. По краищата и по подгъва беше обточено с ширит със сложна синьо-зелена шарка, която Алаис сама беше измислила за сватбата си преди половин година. Беше везала седмици наред. Беше шила целия ноември и декември, пръстите й изтръпваха и я боляха, но тя бързаше да успее навреме.

Алаис насочи вниманието си към кошницата, оставена на пода до скрина. Провери дали вътре са торбичката за билки и кесията й, а също ивиците плат, с които да завързва растенията и корените, ножицата и мотичката. Накрая пристегна добре с панделката наметалото около врата си, пъхна ножа в ножницата на кръста си и си сложи качулката, за да прикрие дългата си несплетена коса. Мина тихо през стаята и излезе в коридора.

Още не се беше зазорило и в тази част на замъка, където бяха жилищните помещения, нямаше никой. Алаис забърза по коридора към стръмната тясна стълба, а наметалото й засвистя тихо над каменния под. Млад прислужник спеше сгърбен и подпрян на стената пред стаята на сестра й Ориан.

Когато заслиза по стъпалата, откъм кухнята в приземния етаж долетяха гласове. Слугите вече работеха усърдно. Чу се плесница, последвана от крясък: някое от момчетата имаше нещастието да започне деня с тежката ръка на готвача, стоварила се върху тила му.

Зададе се и един слуга — едва вървеше под тежестта на огромното буре с вода от кладенеца.

Алаис се усмихна.

— Bonjorn[1].

— Bonjorn, господарке — отвърна той предпазливо.

— Изчакай малко — додаде тя, после избърза напред по стълбите, за да му отвори вратата.

— Merce[2], господарке — рече слугата вече не толкова сковано. — Grand merce[3].

В кухнята цареше врява и суетня. От огромния payrola — казан, окачен на кука над открития огън, се кълбяха облаци пара. Един по-възрастен слуга взе бурето с водата, изля я в казана и мълчаливо го върна на момчето. То го пое, погледна Алаис и пак се отправи към кладенеца.

Върху голямата маса в средата бяха наредени запечатани глинени делви с леща, зеле и петли, както и тави със солен кефал, змиорка и щука, които чакаха да бъдат сготвени. В единия край на масата имаше извара в платнени торби, гъши пастет и шунка. В другия се виждаха кошове със стафиди, дюли, смокини и череши. Едно девет-десетгодишно момченце се беше подпряло на лакти върху масата и от киселото му личице личеше, че не изгаря от желание да прекара още един горещ ден край шиша за печене на месо. Във фурната със сводест горен край до огнището яростно пламтяха съчки. От нея вече бяха извадени първите pan de blat — пшеничени хлябове, и бяха сложени да изстинат на масата. Те така ухаеха, че на Алаис й се прияде.

— Може ли да си взема един?

Вбесен, че в кухнята е влязла жена, готвачът вдигна поглед. Като видя кой е дошъл, изкривеното му от гняв лице грейна в дяволита усмивка, от която лъснаха развалените му зъби.

— Господарке Алаис — възкликна той радостно и избърса ръце в престилката си. — Benvenguda. Добре дошла. Каква чест! Отдавна не си се отбивала да ни видиш. Беше ни домъчняло за теб.

— Не исках да преча, Жак — обясни тя радушно.

— Да пречиш — на мен! — прихна готвачът.

Като малка Алаис беше прекарвала много време в кухнята, беше гледала и се беше учила — тя беше единственото момиче, което Жак бе допуснал някога в мъжкото си царство.

— Какво да ти дам, господарке Алаис?

— Само малко хляб, Жак, и вино, ако можеш да ми заделиш.

Върху лицето на мъжа се появи бръчка.

— Извинявай, но нали не отиваш на реката? По това време, без придружител! Жена с твоето положение… още дори не се е развиделило. Подочувам разни неща…

Алаис го хвана за ръката.

— Много мило, че се безпокоиш за мен, Жак, знам, че ми мислиш само доброто, но всичко ще бъде наред. Обещавам. Скоро ще се съмне. Знам къде точно отивам. Ще отскоча дотам и ще се върна още преди някой да е забелязал, че ме няма, наистина.

— Баща ти знае ли?

Тя долепи съзаклятнически пръст до устните си.

— Ти знаеш нещо, за което той няма и представа, но много те моля, не ме издавай. Аз ще внимавам много.

Жак не изглеждаше особено убеден, но реши, че и бездруго е казал повече, отколкото трябва, и се отказа да спори. Отиде бавно до масата, сложи една от питките в бяла ленена кърпа и прати един от слугите да донесе стомна вино. Алаис го гледаше със свито сърце. Напоследък Жак се движеше по-бавно и силно куцаше с левия крак.

— Още ли те мъчи кракът?

— Не много — излъга готвачът.

— Ако искаш, по-късно ще го превържа. Раната май не заздравява.

— Не ме боли чак толкова.

— Слагаш ли мехлема, който ти приготвих? — попита Алаис.

Жак разпери едри ръце, сякаш се предава.

— Имам много работа, господарке… всички тези нови гости, стотици са, като сложим и прислугата, écuyers[4], конярите, придворните дами, да не говорим пък за консулите и семействата им. А напоследък много неща се набавят трудно. Ето, вчера пратих…

— Всичко това е чудесно, Жак — прекъсна го Алаис, — но кракът ти няма да зарасне сам. Раната е много дълбока.

Изведнъж забеляза, че вече не е така шумно. Вдигна очи и видя, че цялата кухня подслушва разговора им. По-малките момчета се бяха облакътили на масата и гледаха с отворени уста как се карат на сприхавия им господар. И то жена.

Алаис се направи, че не е забелязала, и понижи глас:

— Като се върна, ще го превържа в замяна на това? — Тя потупа питката. — Тъкмо ще ти се отблагодаря. Нека това да е втората ни тайна.

За миг й се стори, че се е държала прекалено свойски и е започнала да се разпорежда. Но след кратко колебание Жак се усмихна.

— Ben — рече Алаис. Добре. — Щом слънцето се вдигне, ще се върна и ще имам грижата. Dins d’abord.

До скоро.

На излизане от кухнята чу как Жак се разкрещя на слугите да не зяпат, ами да се залавят отново за работа. Алаис се усмихна.

Всичко си идваше по местата.

 

 

Алаис отвори тежката врата към големия двор и излезе в новия ден.

В разсейващия се мрак листата на брястовете в двора, където виконт Транкавел раздаваше правосъдие, изглеждаха черни. Клоните им гъмжаха от чучулиги и мушитрънчета, които приветстваха изгрева с чистите си, ясни гласове.

Дядото на Реймон-Роже Транкавел беше построил замъка Контал преди повече от сто години, за да управлява от него все по-обширните си територии. Земите му се простираха от Алби на север до Нарбон на юг, от Безие на изток до Каркасон на запад.

Замъкът беше вдигнат около голям правоъгълен двор и на запад включваше останките от по-стара крепост. Беше част от укрепленията откъм запад, опасали Града: обръч от плътен камък, издигнал се високо над река Од и над мочурищата на север.

Donjon[5], където заседаваха консулите и се подписваха важни документи, се падаше в югозападния ъгъл на двора и беше добре охраняван. В мъждивата светлина Алаис забеляза нещо до външната стена. Взря се и видя, че е куче, което се е свило на кълбо и спи на земята! На оградата на кокошарника като гарвани бяха седнали две момчета, които се опитваха да събудят псето, като го замерваха с камъни.

В замъка Контал се влизаше от две места. Широката сводеста Западна порта водеше направо към тревистите склонове пред стените и обикновено беше затворена. Източната порта, малка и тясна, беше вместена между две високи кули и от нея се излизаше на улиците на Ciutat — Града.

Горните и долните етажи на кулите бяха свързани с дървени стълби и с няколко отвора в пода с капаци отгоре. Когато Алаис беше малка, сред любимите й игри беше да се провира заедно с момчетата от кухнята нагоре-надолу между различните равнища и да се опитва да се изплъзне на охраната. Беше бърза. И винаги излизаше победителка.

Сега тя се загърна с наметалото и забърза през двора. Вечер, след като камбаната биеше и стражата застанеше на пост, никой не можеше да мине през портата без разрешение на баща й. Макар и да не беше консул, Бертран Пелтие заемаше много висока длъжност в замъка и се ползваше с благоволението на виконта. Малцина дръзваха да не му се подчинят.

Той открай време не одобряваше навика на Алаис да се измъква още призори от Града. Напоследък беше още по-категоричен тя да не излиза от замъка нощем. Алаис предполагаше, че и мъжът й Гилем е на същото мнение, макар да не го правеше на въпрос. Но само в тишината призори тя се чувстваше свободна от ограниченията в замъка. Чувстваше се самата тя. Ничия дъщеря, ничия сестра, ничия съпруга. Дълбоко в себе си беше убедена, че баща й винаги го е разбирал. Колкото и неприятно да й беше да не му се подчинява, Алаис не искаше да се отказва от тези мигове на свобода.

Повечето мъже от стражата си затваряха очите и се правеха, че не я забелязват. Поне така беше досега. Напоследък бяха плъзнали слухове за война и гарнизонът беше станал по-предпазлив. На пръв поглед животът си продължаваше почти както преди и въпреки че от време на време в Града се появяваха бежанци, Алаис не намираше нищо необичайно в разказите им за нападения и за религиозни гонения. Всеки, който живееше извън укрепените села и градове, беше изживявал набезите на хора, които се появяваха като гръм от ясно небе и после пак изчезваха. Разказите на бегълците не съдържаха нищо ново или различно.

Поне според Алаис Гилем не изглеждаше особено разтревожен от мълвата за сблъсък. С нея той не разговаряше никога за такива неща. Но Ориан твърдеше, че французите набирали войска от кръстоносци и църковници, които да нападнат земите на Окситания. Освен това разправяше, че те се радвали на подкрепата на папата и на френския крал. Алаис знаеше от опит, че повечето неща, които Ориан казва, целят да я разстроят. Въпреки това сестра й често научаваше новините преди всички в замъка. А и от ден на ден вестоносците, които влизаха и излизаха от него, ставаха все повече. Бръчките по лицето на баща им ставаха все по-дълбоки, а страните му — по-хлътнали.

Sirjans d’arms[6] на стража при Източната порта стояха нащрек, макар че след дългата нощ очите им бяха със зачервени клепачи. Квадратните сребърни шлемове и ризниците им проблясваха мътно на синкавата изгревна светлина. С щитовете, увиснали тежко на раменете им, и с мечовете, прибрани в ножниците, те бяха готови по-скоро за леглото, отколкото за битка.

След като се приближи, Алаис забеляза с облекчение Беранже. Щом я позна, той грейна в усмивка и сведе глава.

— Bonjorn, господарке Алаис. Рано си станала.

Тя също му се усмихна.

— Не ми се спеше.

— Мъжът ти толкова ли не може да измисли нещо, с което да запълва нощите ти? — попита Беранже и намигна похотливо.

Беше сипаничав, с изгризани до кръв нокти. От него лъхаше на бира.

Алаис не обърна внимание на думите му.

— Как е жена ти, Беранже?

— Добре е, господарке. Вече е добре.

— А синът ти?

— От ден на ден става все по-едър. Какъвто е лакомник, ще вземе да ни разори, ако не го държим под око!

— Явно се е метнал на баща си — отбеляза тя и го боцна с пръст по увисналото шкембе.

— И жената така разправя.

— Предай й много поздрави от мен, Беранже, чу ли?

— Тя ще бъде признателна, че я помниш, господарке. — Беранже замълча. — Сигурно искаш да те пусна да минеш?

— Ще отскоча само до Ciutat, може би и до реката. Няма да се бавя много.

— Наредено ни е да не пускаме никого — изръмжа другият часовой. — Заповед на майордом Пелтие.

— Теб никой не те пита — скастри го Беранже. — Не е заради това, господарке — допълни той вече по-тихо. — Знаеш какво е положението напоследък. Ако ти се случи нещо, господарке, и се разбере, че точно аз съм те пуснал, баща ти…

Алаис го хвана за ръката.

— Знам, знам — рече тя също тихо. — Но наистина е излишно да се притесняваш. Знам да се грижа за себе си. Освен това… — Алаис стрелна с очи другия часовой, който си бъркаше в носа и си бършеше пръстите в ръкава. — Каквито и изпитания да ме чакат на реката, те едва ли са по-неприятни от онова, което ти търпиш тук.

Беранже прихна.

— Нали ще ми обещаеш, че ще се пазиш?

Алаис кимна и поотвори наметалото, за да се види ловджийският нож.

— Ще се пазя. Имаш думата ми.

Беранже вдигна тежката дъбова греда, с която беше препречена външната врата, и я открехна колкото Алаис да се промуши навън. Тя му се усмихна, пъхна се под ръката му и излезе в широкия свят.

Бележки

[1] Добър ден (окситански). — Б.пр.

[2] Благодаря (окситански). — Б.пр.

[3] Много благодаря (окситански). — Б.пр.

[4] Благородници без рицарско звание (фр.). — Б.пр.

[5] Главна кула на замък (фр.). — Б.пр.

[6] Въоръжени войници на пост (окситански). — Б.пр.