Стивън Кинг
Джойленд (97)

Събуди ме тропането на някакъв капак на прозорец. Взех часовника си от нощното шкафче и видях, че е един и петнайсет. Не вярвах да заспя, докато блъскането не престанеше, затова се облякох и тръгнах към вратата, но се върнах за непромокаемото си яке. На долния етаж се поспрях за малко. От голямата спалня в дъното на коридора се разнасяше гръмкото и равномерно хъркане на госпожа Шопло. Някакъв си тропащ капак не можеше да смути съня й.

Оказа се, че напразно съм се върнал за дъждобрана, защото още не валеше. Вятърът обаче се беше усилил и скоростта му вероятно надвишаваше четирийсет километра в час. Тихият ритмичен шум на прибоя беше заменен от приглушен рев. Питах се дали синоптиците не са подценили „Гилда“, също и какво правят Ани и Майк в къщата на брега… и изпитах безпокойство.

Намерих открехнатия капак и го затворих с райбера. Прибрах се, качих се на горния етаж, съблякох се и отново си легнах. Този път сънят не идваше. Капакът вече не се блъскаше, но не можех да спра стенещия в стрехите вятър (прерастващ в писък при всеки по-силен порив). Не можех и да изключа мозъка си, след като беше заработил отново.

„Не е бяло“ — повтарях си наум. Наглед безсмислената фраза се опитваше да ми внуши нещо. Нещо, свързано с видяното в Джойленд по време на съботното ми посещение в компанията на Ани и Майк.

— Над теб е надвиснала сянка, млади човече — така ми каза Рози Голд в деня на запознанството ни. Питах се колко време е работила в Джойленд и къде се е подвизавала преди. Интересно ми беше дали произлиза от семейство на панаирджии… Всъщност имаше ли значение? — Едно от тези деца е надарено с прозрение. Не знам кое.

Аз знаех. Майк бе видял Линда Грей. И я беше освободил. Той, както се казва, й беше показал вратата. Онази, която не бе успяла да открие сама. Затова му беше благодарила.

Затворих очи и си представих Фред на стрелбището — ослепителен с официалния си костюм и с вълшебния цилиндър. Видях как Лейн взима една от въздушните пушки, окачена на верижка. После Фред каза:

— Произвежда по десет изстрела.

— Ако се съглася, може ли да стрелям два пъти?

— Колкото желаете, мадам. Днес е вашият ден.

Отворих очи, защото няколко открития се сблъскаха в съзнанието ми. Седнах в леглото и се заслушах във вятъра и в гневния рев на прибоя. После включих лампата и извадих от чекмеджето на бюрото папката на Ерин. Сърцето ми биеше до пръсване, когато отново подредих фотографиите на пода. Бяха качествени, но светлината беше твърде слаба. Облякох се отново, пъхнах снимките обратно в папката, пак слязох на долния етаж и отидох в салона. Над масата висеше лампа и от многото вечери, през които бях търпял поражение на скрабъл, знаех, че светлината й е много силна. Между салона и коридора към стаите на госпожа Шопло имаше плъзгаща се врата. Затворих я, та светлината да не обезпокои хазяйката. После запалих лампата, преместих върху телевизора кутията с плочките за скрабъл и извадих снимките. Бях твърде развълнуван, за да седна. Наведох се над масата, няколко пъти прередих фотографиите. Тъкмо когато щях да го сторя за трети път, ръката ми се вцепени. Видях нещото. Видях него. Не беше доказателство, което да се приеме в съда, обаче за мен беше достатъчно. Краката ми се подкосиха, затова все пак седнах.

Телефонът, от който толкова пъти се бях обаждал на баща ми (като всеки път съвестно записвах продължителността на разговора в списъка на честта, предназначен за наемателите), внезапно иззвъня. Само дето във ветровитото безмълвие на ранните часове на деня звъненето повече приличаше на писък. Изтичах до апарата и вдигнах слушалката, преди да е иззвънял отново.

— П-по д-дяволите… — Само това успях да изрека, защото сърцето ми биеше до пръсване.

— Тъкмо ти ми трябваш. — Човекът от другата страна на линията май беше развеселен и приятно изненадан. — Очаквах да вдигне хазайката и се бях се подготвил да й кажа, че твой близък е претърпял катастрофа.

Опитах се да проговоря. Не можах.

— Девин? — Гласът му звучеше закачливо. Весело. — Там ли си?

— Аз… един момент.

Притиснах слушалката до гърдите си, като се питах (не е ли идиотско как работи съзнанието при внезапен стрес?) дали онзи чува ударите на сърцето ми. Аз пък чувах равномерното хъркане на госпожа Шопло, но приглушено от затворената врата. Добре, че хазяйката нямаше дериват в спалнята си. Отново притиснах слушалката до ухото си и промърморих:

— Какво искаш? Защо се обаждаш?

— Мисля, че знаеш, Девин… А дори и да не знаеш, вече е твърде късно, нали?

— И ти ли си екстрасенс? — Глупав въпрос, но в момента мозъкът и езикът ми се движеха по различни писти.

— Рози е по тая част. Нашата мадам Фортуна. — Той се изкиска, сякаш нямаше никакви грижи. Престореното му спокойствие не ме заблуди. Убийците не телефонират посред нощ, ако им е комфортно. Особено ако не са сигурни кой ще вдигне слушалката.

„Ала той си е подготвил алибито — казах си. — Тоя тип е бойскаут, може да е луд, но винаги е подготвен. Татуировката например. Тя грабва окото, като гледаш снимките. Не лицето. И не бейзболната шапка.“

— Знаех какво целиш — продължи. — Разбрах го още преди онова момиче да ти донесе папката със снимките. А днес… с хубавото майче и със сакатото дете… Каза ли им, Дев? Те ли ти помогнаха да се сетиш?

— Нищичко не знаят.

Вятърът се усили. Чувах го и в слушалката… сякаш мръсникът беше на открито.

— Хм… мога ли да ти вярвам?

— Можеш. Абсолютно. — Погледнах снимките. Татуираният с ръка на задника на Линда Грей. Татуираният й помага да се прицели на стрелбището.

Лейн: Да видим най-доброто ти изпълнение на Ани Оукли, Ани.

Фред: Жесток изстрел!

Татуираният с рибоглавка и пясъчноруса брада тип катинарче. Птицата, татуирана на ръката му, се виждаше, защото ръкавиците бяха останали в задния му джоб, докато с Линда Грей не бяха влезли в „Къщата на ужасите“. Докато не я беше вкарал в тъмното.

— Все пак не знам дали да ти вярвам — замислено каза той. — Днес следобед остана доста дълго в голямата стара къща, Девин. Говорихте си за снимките, които ти донесе малката Кук, или само изчука госпожата? А може би и двете. Мамчето си го бива отвсякъде, нали?

— Не знаят нищо — повторих. Говорех тихо и не отделях поглед от затворената врата на салона. Очаквах всеки момент да се отвори и на прага да цъфне госпожа Шопло по нощница и с лице, лъснало от нощен крем. — Нито пък аз. Нямам доказателства, следователно съм с вързани ръце.

— Засега, но всъщност е само въпрос на време. Не можеш да върнеш звъна на камбаната. Не я ли знаеш тази стара поговорка?

— Да, да — измънках. Не я знаех, но в този момент бих се съгласил с него дори ако ми кажеше, че Боби Райдел (изпълнител, който всяка година изнасяше концерт в Джойленд) е президент на Съединените щати.

— Ето какво ще направиш. Ще дойдеш в Джойленд и ще си поговорим лице в лице. По мъжки.

— От къде на къде? Ще е пълна лудост, ако си този, за когото…

— О, знаеш, че съм този — прекъсна ме нетърпеливо. — А пък аз знам друго: ако отидеш в полицията, ще установят, че съм постъпил в Джойленд само месец след убийството на Линда Грей. Ще ме проучат и ще разберат, че съм работил с Уелман и в „Съдърн Стар“, и… познай от три какво ще се случи.

— Защо да не се обадя още сега?

— Знаеш ли къде се намирам? — В гласа му вече се прокрадваше гняв. Не, злоба. — Знаеш ли къде съм в момента, любопитен сополанко?

— Вероятно в Джойленд. В администрацията.

— Нищо подобно. В търговския център на Бийч Роу съм. Там, откъдето богатите кучки си купуват биопродукти. Богати кучки като гаджето ти.

Сякаш леден пръст се плъзна много бавно по гръбнака ми — от тила чак до опашната кост. Не продумах.

— Пред дрогерията има обществен телефон. Не е в кабина, но няма проблем, защото още не вали. Само вятърът се усилва. Аз съм до телефона и виждам къщата на приятелката ти. В кухнята свети, сигурно тя оставя лампата запалена и през нощта, но иначе в къщата е тъмно. Мога да затворя телефона и да съм там за шейсет секунди.

— Има аларма срещу крадци! — предупредих го, макар да не знаех дали имат, или нямат.

Той се разсмя:

— Мислиш ли, че на този етап ми пука? Няма да ми попречи да прережа гърлото на приятелката ти. Но първо ще я накарам да гледа как ще заколя онова, сакатото.

„Няма да я изнасилиш обаче — помислих си. — Дори да имаше време. Защото не можеш.“

За малко да му го кажа, но се въздържах. Колкото и уплашен да бях, знаех, че никак не е разумно да го предизвиквам.

— Беше толкова мил с тях — избърборих ни в клин, ни в ръкав. — Цветя… награди…

— Да, бе, хвърлям прах в очите на лапнишараните. Я ми кажи за вагончето, дето излезе от „Къщата на ужасите“. Какъв беше този номер?

— Нямам представа.

— О, напротив, имаш. Предлагам да го обсъдим. В Джойленд. Познавам форда ти, Джоунси. Левият му фар мига, на антената има симпатична хартиена въртележка. Ако не искаш да ида в онази къща и да режа гърла, ей-сега ще се качиш в таралясника и ще подкараш по Бийч Роу към Джойленд.

— Аз…

— Не ме прекъсвай, когато говоря! Като минеш край търговския център, ще ме видиш до една от паркираните коли. Сега затварям и ти давам четири минути да се появиш. Не те ли видя, ще убия жената и детето. Ясно ли е?

— Аз…

— Ясно ли е?

— Да!

— Ще карам след теб. Не се тревожи за портала, вече е отворен.

— Значи ще убиеш или тях, или мен. Трябва да избирам. Така ли?

— Да те убия ли? — възкликна, сякаш се изненада. — Не бой се, Девин. Това само ще утежни положението ми. Не, възнамерявам да изчезна. Няма да ми е за пръв път, нито за последен. Искам да си поговорим, нищо повече. За да разбера как се досети за мен.

— Мога да ти го кажа по телефона.

Мръсникът се засмя.

— И ще се простиш с възможността отново да си героят Хауи? Я си спомни какво стана с момиченцето, после с Еди Паркс! Хубавото майче и сакатото й изчадие останаха за вълнуващата кулминация. Как не се сети? — Смехът му секна. — Четири минути!

— Виж…

Той затвори. Взрях се в лъскавите снимки. Отворих кутията за скрабъл, извадих една подложка и взех да ровя за автоматичния молив, с който Тина Акърли ни караше да записваме резултата. Написах:

Госпожо Шопло, ако четете това, с мен се е случило нещо лошо. Знам кой е убил Линда Грей. И другите.

Написах името му с главни букви.

И хукнах към вратата.