Стивън Кинг
Джойленд (76)

Този понеделник беше слънчев и топъл; на връщане към Хевънс Бей видях, че Ани и Майк обядват на масата в края на дъсчената пътека. Майло ме зърна и хукна да ме посрещне.

— Дев! — извика Майк. — Ела да хапнеш един сандвич! Имаме много!

— Не, не бива…

— Настояваме — каза Ани. После смръщи вежди. — Стига да не си болен. Не искам да лепнеш на Майк някой вирус.

— Добре съм, но днес ме освободиха по-рано. Господин Дийн, шефът ми, не обясни защо. Било изненада. Предполагам, че е свързано с утрешното посещение. — Изгледах я поразтревожено и добавих: — Уговорката за утре остава, нали?

— Да. След като се предадох, няма връщане назад. Само че… Майк не бива да се преуморява. Нали, Дев?

— Мамо! — обади се Майк.

Тя се престори, че не чува укора, и повтори:

— Няма, нали?

— В никакъв случай, госпожо.

Макар че се бях обезпокоил, като видях Фред Дийн, облечен като пътуващ панаирджия, и демонстриращ неподозирано яки мускули. Бях ли му казал колко е крехко здравето на Майк? Май да, но…

— Тогава хапни един сандвич — подкани ме тя. — Дано обичаш яйчена салата.