Стивън Кинг
Джойленд (80)

Помня деня на Майк (и на Ани, разбира се) в Джойленд, сякаш беше през миналата седмица, но не съм достатъчно опитен разказвач, за да предам какви чувства предизвика у мен, или да обясня как заличи последните останки от любовта ми към Уенди Кигън и завинаги я прогони от сърцето ми. Ето защо ще кажа нещо, което и бездруго знаете — някои дни са скъпоценни. Не са много, но мисля, че са поне няколко в живота на всеки човек. Този беше един от моите скъпоценни дни и когато съм тъжен, когато ежедневието ме сломи и всичко ми изглежда безвкусно и пошло, както изглеждаше Джойленд Авеню през дъждовните дни, аз го възкресявам в паметта си ако не за друго, то поне да си напомня, че животът невинаги е като компютърна игра. Понякога наградите са истински. Понякога са безценни.

Разбира се, някои съоръжения бяха зазимени, обаче това не пречеше, защото с повечето от тях Майк и бездруго нямаше да се справи. Важното беше, че тази сутрин паркът работеше, макар и не на „пълни обороти“ — светлините блестяха, музиката звучеше от високоговорителите, отворени бяха дори няколко павилиона, в които половин дузина потръчковци продаваха пуканки, пържени картофки, газирани напитки, захарен памук и хотдог „Люта хрътка“. Нямах представа как Фред и Лейн са го организирали само за един следобед, но фактът беше налице.

Започнахме обиколката от селцето „Шушу-мушу“, където Лейн чакаше до локомотива на влакчето. Носеше кепе на машинист вместо обичайната си широкопола шапка, но и то (ама, разбира се) беше килнато по обичайния тарикатски начин.

— На влакчето се качвайте, дечица пакостливи, повярвайте, от него ще слезете щастливи. Кучета и майки се возят без билет, а малките момченца пътуват с мен отпред.

Посочи Майк, после пътническата седалка в локомотива. Малкият стана от количката, нагласи си патериците, но залитна. Ани се втурна към него.

— Не, мамо, няма нужда, мога и сам. — Той бавно се приближи до Лейн — момче от плът и кръв, но с крака на робот — и му позволи да го намести на пътническата седалка. — С това въженце ли се задейства свирката? Може ли да го дръпна?

— Ами то затова е там — отвърна Лейн. — Само се оглеждай за прасенца на релсите. В околността върлува вълк и те се страхуват от него.

С Ани седнахме заедно в едно вагонче. Очите й блестяха. Страните й аленееха като рози. Устните й, макар и стиснати, потреперваха.

— Добре ли си? — попитах я.

— Да. — Тя хвана ръката ми, преплете пръсти в моите и ме стисна толкова силно, че ме заболя. — Да! Да! Да!

— Контролните лампички на пулта да светят в зелено! — извика Лейн. — Докладвай, Майкъл!

— Зелени са!

— За какво ще внимаваш?

— За прасенца!

— Умно е това дете, явно много чете. Хайде, дръпни въженцето и да потегляме!

Майк дръпна кордата. Свирката изпищя. Майло залая. Въздушните спирачки изсъскаха и влакчето потегли.

Беше бавно като другите атракциони и съоръжения в „Шушу-мушу“, предназначени за деца на възраст между три и седем години. Не забравяте обаче колко рядко Майк Рос беше излизал от къщи (особено след боледуването си от пневмония предишната година) и колко дни бе прекарал с майка си на дъсчената пътека, откъдето се чуваха веселите гласчета на децата, забавляващи се в Джойленд, осъзнавайки, че никога няма да познае тяхната радост. Отредено му беше да се бори за въздух, когато белите му дробове откажат, да се превива от кашлица и да се придвижва все по-трудно дори с шините и с патериците, а накрая да умре с памперси под пижамата и с кислородна маска.

Селцето „Шушу-мушу“ някак пустееше, след като ги нямаше новаците, превъплъщаващи се в герои от приказките, но Фред и Лейн бяха пуснали всички механични чудеса: вълшебното бобено стъбло, което изникваше от земята сред облак от пара; вещицата, която се кискаше злокобно пред шоколадовата къщичка; чаеното парти на Лудия шапкар; вълкът с нощната шапчица, който дебнеше край релсите и се хвърляше към влака при минаването му. След последния завой зърнахме три къщурки — от слама, от съчки и от тухли, добре познати на децата от любимата им приказка за трите прасенца.

— Внимавай, пази прасенцата! — извика Лейн, в този миг те изникнаха на релсите и заквичаха. Майк се запревива от смях и наду свирката. Както винаги прасенцата успяха да избегнат влака на косъм.

— Добре ли си, скъпи? Искаш ли си инхалатора?

— Не, няма нужда. — Майк се обърна към Лейн: — Благодаря, господин машинист!

— За мен беше удоволствие, Майк. — Протегна му ръка с обърната нагоре длан. — Дай пет за късмет.

Майк също разпери пръсти и шляпна дланта му. Имах чувството, че се чувства по-жив от всякога.

— Сега ми предстои друга работа — обяви Лейн. — Днес изпълнявам много роли. — И ми намигна.