Стивън Кинг
Джойленд (20)

Тази сутрин за пръв и за последен път видях на едно място целия персонал на Джойленд, нает за през лятото. Събрахме се в концертната зала „Сърф Одиториъм“, където се изявяваха второразредни кънтри певци и застарели рокаджии. Бяхме почти двеста души. Повечето бяха като нас с Ерин и Том — студенти, готови да работят срещу нищожно заплащане. Видях Рози Голд — вече беше с циганската си премяна и с големи обици, тоест беше влязла в ролята на гадателка. На сцената застана Лейн Харди, сложи на катедрата микрофон и го изпробва, като няколко пъти го почука с пръсти. Пак беше с широкополата шапка, палаво накривена на една страна. Не знам как ме различи сред толкова хора, но ме поздрави, като докосна периферията й. Отвърнах му с подобен жест.

Той си свърши работата, слезе от сцената и седна до Рози, която му пазеше място. Иззад кулисите с енергична стъпка се появи Фред Дийн.

— Седнете, моля, седнете всички. Преди да бъдете разпределени по екипи, собственикът на Джойленд и ваш работодател ще ви каже няколко думи. Моля, аплодисменти за господин Брадли Истърбрук.

Покорно заръкопляскахме, когато иззад кулисите се появи възрастен мъж, придвижващ се с предпазливата походка на човек с проблеми в тазобедрените стави, в гърба или и в двете. Беше висок и смайващо слаб и носеше черен костюм, с който повече приличаше на погребален агент, отколкото на собственик на увеселителен парк. Продълговатото му бледо лице беше обсипано с бенки. Бръсненето сигурно беше истинско изтезание за него, но резултатът беше отличен. Абаносовочерната му коса, очевидно докарана до този цвят по химически път, беше сресана назад и разкриваше силно набръчканото му чело. Приближи се до катедрата и сплете костеливите си пръсти. Забелязах торбичките под хлътналите му очи.

Старостта се втренчи в младостта и ръкоплясканията на младостта постепенно стихнаха.

Не съм сигурен какво очаквахме: може би с гробовен глас, подобен на Йерихонска тръба, да възвести как смъртоносна епидемия ще покоси всички ни. После той се усмихна и лицето му грейна като лампичките на джубокс. Стори ми се, че чувам как сезонните работници облекчено въздъхнаха. По-късно узнах, че през онова лято Брадли Истърбрук беше навършил деветдесет и три.

— Приятели — подхвана той, — добре дошли в Джойленд. — Странно, но се поклони, после застана зад катедрата. Няколко секунди нагласява микрофона (който запука и затрака), без нито за миг да откъсва от нас хлътналите си очи. — Виждам мнозина стари познайници и съм щастлив, че отново са с нас. А на вас, новаците, пожелавам това лято да е най-успешното в живота ви досега, мерило, по което да преценявате всяка бъдеща работа. Несъмнено пожеланието ми е ексцентрично, но човек, който дълги години управлява увеселителен парк, трябва да е ексцентричен и особен. Едно ви гарантирам: друга такава служба няма да имате.

Огледа ни и попипа още веднъж многострадалния микрофон, после продължи:

— След малко господин Дийн и госпожа Бренда Рафърти, господарката на замъка, ще ви разпределят по екипи с конкретни задачи. Ще бъдете в групи от по седем души и от вас се очаква да работите в синхрон и в разбирателство. Задачите ще ви бъдат поставяни от ръководителя на екипа и ще се променят през седмица, понякога през ден. Ако разнообразието е солта на живота, следващите три месеца ще ви се видят доста солени. Надявам се да го запомните, млади дами и господа. Да разчитам ли?

Замълча, сякаш очакваше да отговорим, но никой гъкна. Безмълвно се взирахме в този много възрастен човек с черен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Когато заговори отново, все едно приказваше на себе си, поне в началото.

— Живеем в безумен свят на войни, жестокост и безсмислени трагедии. На нито едно човешко същество, което го населява, не е спестен дял от нещастието и безсънните нощи. Онези от вас, които още не го знаят, ще го научат. На фона на тези тъжни, но неоспорими факти за състоянието на обществото, това лято вие получавате безценен дар: да продавате щастие. В замяна на спечелените с труд долари на клиентите ще им доставяте радост. Децата ще се върнат у дома и ще сънуват видяното и преживяното тук. Надявам се да не го забравяте, когато понякога работата ви натежи, когато хората са груби с вас (случва се често, уверявам ви), или когато ви се струва, че усърдието ви е неоценено. Това тук е различен свят със свои нрави и език, който наричаме дъра-бъра. Ще започнете да го учите от днес. Щом му хванете цаката, после с пръсти ще си щракате. Това е. Няма да ви обяснявам, защото не може да се обясни: постига се с много опит.

Том се наведе към мен и ми прошепна:

— Абе, какви ги дрънка тоя? Да не сме попаднали по погрешка на сбирка на Анонимните алкохолици?

Изшътках му. Дошъл бях с очакването да изслушам нещо като десетте Божи заповеди в духа на „Не прави това или онова“, а вместо това чух майтапчийска и същевременно сериозна лекция, която ме възхити. Брадли Истърбрук ни огледа, после внезапно широко се усмихна, давайки ни възможност да зърнем конските му зъби. Каква усмивка — сякаш той можеше да погълне света! Ерин Кук се взираше в него като хипнотизирана. Също и повечето сезонни работници. Така се взират хлапаци в учител, който им предлага нов и прекрасен поглед към реалността.

— Надявам се работата ви тук да ви е приятна, но когато не е, когато например е ваш ред да облечете козината, постарайте се да си припомните колко сте привилегировани. В тъжния и мрачен свят ние сме островче на щастието. Мнозина от вас сигурно вече имат планове за бъдещето — надявате се да станете лекари, адвокати, политици може би…

— ПАЗИ БОЖЕ! — извика някой и предизвика всеобщ смях.

Мислех си, че няма как усмивката на Истърбрук да стане по-широка, но се оказа, че греша. Том клатеше глава, обаче и той се беше поддал на магията на този човек.

— Добре, вече схванах — пошушна в ухото ми. — Този е Исус Христос на веселието.

— Ще водите интересен и ползотворен живот, млади мои приятели. Ще извършите много добри дела, ще имате забележителни преживявания. Но се надявам, че никога няма да забравите времето, прекарано в Джойленд, защото ще е най-вълнуващото приключение. Ние не предлагаме мебели. Нито коли. Не продаваме земя, нито къщи, не предлагаме пенсионни фондове. Нямаме политическа програма. Продаваме забавление. Никога не го забравяйте. Благодаря ви за вниманието.

Отдръпна се от катедрата, поклони се отново и напусна сцената, движейки се със същата мъчителна походка. Вече почти се беше скрил зад кулисите, преди да избухнат аплодисментите. Рядко съм чувал по-добра реч, защото той казваше истината, а не дрънкаше врели-некипели. Ама вярно, колко от вас могат да напишат в автобиографията си: „През 1973 година продавах забавление“?