Стивън Кинг
Джойленд (42)

Ерин се опита да изкопчи още подробности, докато с моята бричка пътувахме обратно към Хевънс Бей. Том отговори на първите й два-три въпроса, после й се тросна, че повече не желае да говори за това — изрече го с рязък тон, с какъвто досега не се беше обръщал към нея. Може би насаме отново бяха подхванали темата, но пред мен той не обели и дума. Проговори едва месец преди смъртта си, а и тогава беше лаконичен. Към края на разговора ни по телефона — твърде мъчителен, защото гласът му често пресекваше и понеже той често губеше нишката на мисълта си, изрече едва-едва:

— Поне… знам… че отвъд има нещо. — Видях го… с очите си… онова лято. В „Хижата на страха“. — Не си направих труда да поправя грешката му. — А ти… помниш ли?

— Помня — отвърнах.

— Само че не знам… дали това нещо… е добро… или лошо. — Треперещият му глас на умиращ човек беше изпълнен с ужас. — Как само… Дев, как само протягаше ръце…

Да.

Как само протягаше ръце.