Стивън Кинг
Джойленд (62)

Имах свободен уикенд и познайте какво се случи. Може би правилото, че през почивните дни непременно вали дъжд, е невярно, но я попитайте всеки, който в събота и неделя планира да отиде на къмпинг или за риба!

Разбира се, имах си за утеха Толкин. Седях в моето кресло до прозореца в събота следобед, като с Фродо и Сам навлизах все по-навътре в планините на Мордор, когато госпожа Шопло почука на вратата ми и попита искам ли да сляза в салона да поиграя на скрабъл с нея и с Тина Акърли. Не съм луд по тази игра на думи, след като съм изтърпял много унижения от лелите си Танси и Наоми. Всяка от тях разполагаше с неограничен запас от „шибани думи за скрабъл“, както ги наричах — от рода на уок, шинц, и бхуут (индиански дух, ако се чудите). Въпреки това отвърнах, че ще поиграя на драго сърце. Госпожа Шопло ми беше хазайка — налагаше се да бъда дипломатичен.

Докато слизахме по стълбите, тя сподели:

— Ще помогнем на Тина да поддържа форма. Тя е царица на скрабъл. Записала се е за някакво състезание в Атлантик Сити следващия уикенд. Доколкото разбрах, има парична награда.

Не отне много време — може би четири игри — да схвана, че в лицето на съквартирантката ми библиотекарка двете ми лели щяха да си намерят майстора. Когато госпожица Акърли нареди думата „кумулативен“ (с типичната за всички царици на скрабъла извинителна усмивка; мисля, че я упражняват пред огледалото), Емалина Шопло беше осемдесет точки назад. Колкото до мен… Е, няма значение.

— Едва ли някоя от вас знае нещо за Майк и Ани Рос, а? — попитах през една от паузите (и двете жени изпитваха потребност дълго да се взират в дъската, преди да сложат дори едно блокче). — Живеят на Бийч Роу в голямата зелена викторианска къща.

Госпожица Акърли се вцепени с ръка, пъхната в малката кафява торбичка с букви. Очите й бяха големи, а дебелите стъкла на очилата ги уголемяваха още повече.

— Запозна ли се с тях?

— Ами, да. Опитваха се да пуснат хвърчило… тя, де… и аз помогнах мъничко. Много са симпатични. Просто се чудех… Живеят сами в тази голяма къща, а малкият е толкова болен…

Те се спогледаха смаяно и ми се прииска да не бях заговарял на тази тема.

— Нима е говорила с теб? — попита госпожа Шопло. — Ледената кралица е проговорила?

„Не само говори с мен, а ме почерпи с плодов шейк. Благодари ми. Дори ми се извини.“ Само че не го казах. Не защото Ани наистина бе станала ледена, когато си бях позволил твърде много, а защото ми се стори, че ще е някак нелоялно да го споделя.

— Ами, мъничко… Просто им пуснах хвърчилото, нищо повече. — Завъртях дъската. Беше на Тина: професионален вариант с ос в средата. — Хайде, госпожо Шопло, ваш ред е. Току-виж сте направили дума от моя миниречник.

— Ако се постави на подходящото място, „мини“ може да спечели седемдесет точки — отбеляза Тина Акърман. — И още повече, ако участва в съставна дума.

Госпожа Шопло пренебрегна играта и съвета.

— Разбира се, знаеш кой е баща й — каза ми.

— Не — отвърнах, макар да знаех нещичко — че Ани е жестоко скарана с него.

— Бъди Рос. От „Часът на истината на Бъди Рос“. Да ти говори нещо?

Беше ми смътно познато. Май бях чувал някакъв проповедник Рос по радиото в гардеробната. Имаше логика. По време на една от бързите ми трансформации в Хауи, изненадващо Доти Ласън ме попита дали съм открил Исус. Понечих да отговоря, че за пръв път чувам да се е изгубил, но устоях на изкушението.

— Един от онези евангелистки мошеници, нали?

— Заедно с Орал Робъртс и Джими Суогарт е най-влиятелният — поясни госпожа Шопло. — Излъчва от своята голяма църква в Атланта, нарича я „Божията цитадела“. Радиопредаването му се слуша в цялата страна, а все по-често го дават и по телевизията. Не знам дали станциите му осигуряват безплатно време, или си плаща. Сигурна съм, че може да си го позволи, особено късно вечер. Тогава старците се обаждат да споделят болежките си. Предаванията му представляват смесица между чудотворни изцеления и подканвания за още волни дарения.

— Явно не е успял да изцели внука си — подметнах.

Тина извади ръката си — беше празна. За миг беше забравила играта… за щастие на клетите й жертви. Очите й блестяха.

— Не знаеш нищо за тази история, нали? Мразя да клюкарствам, но… — Тя заговори поверително, почти шепнешком. — След като си се запознал с тях, мога да ти разкажа.

— Да, моля те.

Един от въпросите ми — как Ани и Майк могат да си позволят да живеят в един най-богаташките курорти в Северна Каролина — вече беше получил отговор. Викторианската къща беше вилата на дядо Бъди, платена с волни дарения.

— Той има двама синове — подхвана Тина. — И двамата имат високи позиции в йерархията — не знам точно как ги наричат, защото не се увличам по църковни въпроси. Виж, дъщерята била нещо съвсем друго. Спортен тип. Конна езда, тенис, стрелба с лък, лов на елени с баща й, спортна стрелба. Всичко това излезе по вестниците, след като започнаха неприятностите й.

Аха — вече и тениската с надпис „Камп Пери“ имаше обяснение.

— Горе-долу по времето, когато навършила осемнайсет, всичко отишло по дяволите — в буквалния смисъл според него. Постъпила в „атеистичен колеж“ и по всеобщо мнение била доста необуздана. Да се откаже от турнирите по тенис и състезанията по стрелба било едно, но да замени ходенето на църква с купони, алкохол и с мъже — съвсем друго. Също така… — Тина още повече понижи глас. — Пушела трева.

— Божичко — изпъшках — не и това!

Госпожа Шопло ме стрелна с поглед, но Тина не забеляза.

— Да! Точно това! Попадна на страниците на жълтите вестници, защото беше красива и богата, но най-вече заради баща й. И задето беше паднала жена. Така им викат на тези момичета. Беше скандал за неговата църква, защото ходеше с миниполи, без сутиен и прочие от този род. Знаеш, че проповедите на тези фундаменталисти се основават на Стария завет: все говорят как праведните ще бъдат възнаградени, а грешниците — наказани до седмо поколение. А тя не само стана видна купонджийка в Гринич Вилидж. — Очите на Тина вече бяха толкова ококорени, че заплашваха да изхвръкнат от орбитите си и да се изтъркалят по страните й. — Напусна Националната стрелкова асоциация и се присъедини към „Американското дружество на атеистите“!

— Е, това вече със сигурност е било отразено от жълтата преса.

— И още как! После забременя, в което нямаше нищо изненадващо, и когато се оказа, че бебето има вроден дефект… церебрална парализа май…

— Мускулна дистрофия.

— Все едно… По време на поредното предаване на баща й, в което вилнееше срещу грешниците, го попитаха за нея и знаеш ли какво отговори?

Поклатих глава, макар да се досещах.

— Заяви, че Бог наказва и неверника, и грешника. Дъщеря му спадала и към двете категории и може би участта на сина й щяла да я върне отново към Бог.

— Мисля, че засега не се е случило — отбелязах, като си мислех за хвърчилото с нарисувания Исус.

— Не разбирам защо хората използват религията, за да се нараняват взаимно, когато бездруго има толкова болка по света — намеси се госпожа Шопло. — Предполага се, че религията носи утеха.

— Старецът е надут и тесногръд човек, самообявил се за непогрешим — отбеляза Тина. — С колкото и мъже да е била, колкото и цигари с марихуана да е изпушила, все пак си остава негова дъщеря. А детето е негов внук. Виждала съм го в града няколко пъти — или в инвалидна количка, или с онези ужасни шини, които трябва да слага, ако иска да ходи. Изглежда добро дете, а тя си беше съвсем трезва. И сутиен носеше. — Замълча и се порови в спомените си. — Така мисля.

— Баща й може и да се промени — обади се госпожа Шопло, — макар да се съмнявам. Младежите израстват, но с напредването на възрастта старците стават все по-сигурни в правотата си. Особено ако почитат Светото писание.

Спомних си нещо, което майка ми казваше.

— И дяволът може да чете Светото писание.

— И то с благ глас — съгласи се госпожа Шопло и се намръщи. После лицето й се разведри. — И все пак, след като преподобният Рос им позволява да използват къщата му на Бийч Роу, може би е решил да загърби миналото. Може да е осъзнал, че е била твърде млада… Дев, не е ли твоят ред?

Беше. Написах думата „сълза“ и спечелих четири точки.