Стивън Кинг
Джойленд (12)

Супата беше от консерва, обаче печеното сирене беше „Мюнстър“, любимото ми, и ми се стори божествено вкусно. Тя ми наля чаша мляко и настоя да го изпия. Бях, както се изрази, подрастващ. Седна срещу мен, и тя с купичка супа пред себе си, но без сандвич („Трябва да внимавам за моминската си фигура“) и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите й в Джойленд, които бяха в изобилие.

— Случи се преди четири години, тоест горе-долу по времето, когато майка ти е починала. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.

— Струва ми се, че започвате от средата — напомних й.

Госпожа Шопло се засмя.

— Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля й, ако й е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“, на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“, ресторантчето за морски храни до концертната зала. Било след един часа. Колкото до времето на смъртта, знаеш как го установяват — стомашно съдържание и прочие…

— Да.

Вече бях омел сандвича и насочих вниманието си към супата. Разказът ни най-малко не отнемаше от апетита ми. Все пак бях на двайсет и една и макар да не бих го признал, дълбоко в себе си бях сигурен, че никога няма да умра. Дори смъртта на майка ми не беше разколебала непоклатимото ми убеждение.

— Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“ — знаеш, то вози бавно, не пречи на храносмилането, а после я вкарал в „Къщата на ужасите“ с влакчето, дето се движи по една релса. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, й прерязал гърлото и я изхвърлил край монорелсата. Изхвърлил я като боклук. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза — онази, по която попаднала повечето от кръвта, — на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.

Представих си го съвсем ясно: първо тялото, още топло и пулсиращо, после ризата, накрая ръкавиците. Убиецът преспокойно стига до края на обиколката. Госпожа Шопло беше права, наистина беше ужасяващо.

— Когато обиколката приключила, мръсникът преспокойно си тръгнал. Избърсал вагончето с ризата, само че не успял да отстрани цялата кръв. Един от Усмихнатите услужливци забелязал малко по седалката, преди да започне следващата обиколка, и я почистил. Ни най-малко не се усъмнил. Кръв в увеселителен парк е нещо обичайно; често на някое превъзбудено хлапе му потича кръв от носа. Сам ще се увериш. Непременно носи ръкавици, като почистваш, че има какви ли не болести. Раздават ги в пунктовете за първа помощ, дето ги има из целия парк.

— Никой ли не е забелязал, че онзи е слязъл от влакчето без приятелката си?

— Не. Било средата на юли, в разгара на сезона, и в парка било претъпкано с посетители. Открили трупа чак в един през нощта, дълго след като паркът бил затворен и когато включили осветлението в „Къщата на ужасите“ заради хората от нощната смяна. И на теб няма да ти се размине тази ми ти нощна смяна: всички Усмихнати услужливци се изреждат да дежурят по почистването една седмица в месеца. Гледай да си наваксаш със сън предварително, защото да работиш на смени е много изтощително.

— Нима хората са минавали с влакчето покрай нея до затварянето на парка и не са я забелязали?

— И да са я видели, сигурно са решили, че е кукла… за придаване на още по-голяма автентичност. Но най-вероятно трупът е останал незабелязан. Все пак влакчето в „Къщата на ужасите“ пътува в пълен мрак. То е единственият подобен атракцион в Джойленд. В другите паркове са повече.

Возене на тъмно. Беше зловещо, но не чак толкова, че да ми попречи да доям супата си.

— А някакво описание на външността му? Може би от онези, които са ги обслужвали.

— Имаше нещо по-добро. Разполагаха със снимки. Мисля, че полицията ги е разпространила по медиите.

— И откъде снимки?

— От Холивудските момичета — отвърна госпожа Шопло. — Пет-шест работят в парка през натоварените дни. В Джойленд никога не е имало и намек за порнография, но старият Истърбрук ненапразно е прекарал толкова години по пътуващи панаири. Наясно е, че на хората им харесва малко сексапил да придружава атракционите и царевичния хотдог. Към всеки екип Усмихнати услужливци е прикрепено по едно Холивудско момиче. Ще има такова и към вашия, а от теб и останалите момчета ще се очаква да я наглеждате по братски и да не допускате някой да я притеснява. Те търчат наоколо в късите си зелени роклички, зелени обувки на висок ток и сладки зелени шапчици, които винаги ми създават аналогия с Робин Худ и неговата весела дружина. Носят фотоапарати като онези, които сме виждали по старите филми, и снимат лапнишараните. — Помълча и добави: — Макар че те съветвам никога да не наричаш посетителите така.

— Господин Дийн вече ме предупреди.

— Логично. Та така, на Холивудските момичета им е поръчано да се съсредоточат върху семейни групи и двойки, които изглеждат над двайсет и една. По-младите не проявяват интерес към снимки за спомен, предпочитат да си харчат парите за храна и на игралните автомати. Момичетата първо правят снимката, после отиват при хората. — Тя заговори с придихания, като имитираше Мерилин Монро: — „Здравейте, добре дошли в Джойленд, аз съм Карън! Ако искате копие от снимката, която току-що направих, дайте ми името си и на излизане от парка минете през фотопавилиона «Холивуд» край «Следата на хрътката.»“ Нещо от този род. Та една от тях направила снимка на Линда Грей и приятеля й при стрелбището „Ани Оукли“, но когато отишла при тях, мъжът я отпратил. Отпратил я твърде грубо. После казала на полицаите, че онзи изглеждал така, сякаш бил готов да й счупи апарата, стига да не го арестуват. Признала, че от очите му я побили тръпки. Сурови и сиви, така ги описала. — Госпожа Шопло се усмихна и вдигна рамене. — Обаче се оказа, че е бил с тъмни очила. Знаеш как на някои момичета им харесва да драматизират.

Знаех наистина. Рене, приятелката на Уенди, можеше да превърне най-обикновено посещение при зъболекаря в сценарий за филм на ужасите.

— Тази беше най-хубавата снимка, но не единствената. Ченгетата прегледаха всичко, заснето от Холивудските момичета през този ден, и откриха онази Грей и приятеля й на поне още четири. В най-добрата от тях двамата са на опашката пред въртележката „Летящи чинии“ и той си е сложил ръката на задника й. Доста свойски жест за мъж, когото никой от роднините и приятелите й не бил виждал преди това.

— Жалко, че няма охранителни телевизионни камери — вметнах. — Приятелката ми това лято работи във „Файлинс“ в Бостън и казва, че имало доста камери, а щели да монтират и други срещу крадците.

— Ще дойде ден да ги има навсякъде — отбеляза тя. — Също като в онзи научнофантастичен роман за полицията срещу престъпни мисли. Няма да ми е особено приятно, право да ти кажа. Но в атракциони като „Къщата на ужасите“ никога няма да има такива камери. Нито дори инфрачервени.

— Няма ли?

— Не. В Джойленд няма „Тунел на любовта“, но „Къщата на ужасите“ определено може да бъде наречена „Тунел на натискането“. Веднъж мъжът ми каза, че ден, след който нощният екип по почистването не е открил поне три чифта гащички край релсата, се смята за много слаб за бизнеса. Но така или иначе имаше една много ясна снимка на мъжа на стрелбището. Почти портретна. Публикуваха я във вестниците и я показваха по телевизията цяла седмица. Той я е притиснал плътно към себе си и й показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят. Сигурно са я видели всички в Северна и Южна Каролина. Горката жена се усмихва, но той изглежда адски сериозен.

— И през всичкото време е държал в джоба си ръкавици и нож — промълвих. От тази мисъл ми се зави свят.

— Бръснач.

— А?

— Използвал е бръснач или нещо от този род, така каза патологът. Та тъй, имаха достатъчно снимки, включително една много добра… и познай какво. Лицето му не може да се различи на нито една от тях.

— Заради слънчевите очила ли?

— И заради тях. А също и заради брадичката му тип катинарче и бейзболната шапка, чиято козирка засенчва лицето му. Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб. Вижда се много ясно на снимката от стрелбището. Пет дни подред пускаха във вестника увеличен образ на татуировката с надежда някой да я разпознае. Никой не се обади.

— А някаква следа от мотела, в който са били предишната нощ?

— Показал шофьорско свидетелство от Южна Каролина, когато се регистрирал, но се оказало откраднато година по-рано. А нея никой не я видял. Вероятно е чакала в колата. Остана неразпозната почти цяла седмица, но полицията разпространи фоторобот на лицето й. Изглеждаше просто заспала, а не мъртва с прерязано гърло. Жена, май беше приятелка, с която ходили заедно на забавачка, я видяла и я разпознала. Казала на родителите на момичето. Представям си какво им е било да пристигнат тук с колата си, вкопчени в безумната надежда, че в моргата лежи не е тяхното, а нечие друго дете. — Тя поклати глава. — Да имаш деца е ужасен риск, Дев. Минавало ли ти е някога през ума?

— Сигурно.

— Което означава, че не е. Струва ми се, че ако бях на тяхно място и видех дъщеря си, като отметнех чаршафа, щях да обезумея.

— Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите“?

— Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.

— Може би цветът на дрехите й е бил споменат в статиите.

Тя вдигна рамене:

— Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надеждата да я използват срещу евентуален заподозрян.

— Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.

— Не, появява се само след работно време. Най-вече Усмихнатите услужливци от нощната смяна я зърват, но познавам един инспектор по безопасността от Роли, който твърди, че я е виждал по време на обиколката си — разправи ми го, когато седнах на по питие с него в „Пясъчния долар“. Като я зърнал, си помислил, че е нова атракция, докато тя не протегнала ръце към него ето така. — Госпожа Шопло вдигна ръце с обърнати нагоре длани в умолителен жест. — Почувствал, че температурата паднала поне с пет-шест градуса. Когато се обърнал назад, вече я нямало.

Спомних си Лейн с впитите джинси, износените ботуши и мъжкарската шапка. „Истината ли ти каза или глупости?“ — бе попитал той. Бях почти сигурен, че духът на Линда Грей спада към глупостите, но се надявах да не е така. Надявах се да я видя. Щеше да е страхотна история, която да разкажа на Уенди, а през онези дни всичките ми мисли водеха към нея. Ако купя тази риза, ще я хареса ли Уенди? Ако напиша разказ за девойка, която за пръв път се целува с мъж по време на езда, ще се понрави ли на Уенди? Ако видя призрака на убито момиче, ще се заинтригува ли Уенди? И то дотолкова, че да дойде да го види?

— Излезе статия по случая в чарлстънския „Нюз енд Къриър“ около шест месеца след убийството — продължи госпожа Шопло. — Оказа се, че от 1961 година насам имало четири подобни убийства в Джорджия, в Северна и в Южна Каролина. Все на млади жени. Едната била намушкана, другите три били с прерязани гърла. Репортерът беше издирил полицай, който твърдеше, че е възможно всички те да са убити от човека, отнел живота на Линда Грей.

— Бъдете нащрек за убиеца от лунапарка! — изрекох с тембъра на телевизионен говорител.

— Точно така бе наречен във вестника… Гладен беше, нали? Само дето не изяде и купичката. А сега ми напиши чек и бързай към автогарата, иначе ще се наложи да преспиш на дивана ми.

Диванът изглеждаше много удобен, само че нямах търпение да се върна на север. Оставаха само два дни от пролетната ваканция и отново щях да съм заедно с Уенди Кигън.

Извадих чековата си книжка, написах сумата и така се сдобих с нает едностаен апартамент с очарователен изглед, на който Уенди Кигън, моята дама на сърцето, така и не можа да се наслади. Щях да седя в тази стая, да слушам Джими Хендрикс или „Доорс“ на уредбата си и да мисля за самоубийство. Мисли, които по-скоро бяха плод на фантазията на младеж с развинтено въображение и със сърце, натежало от любовна мъка… или поне така си казвам сега, след толкова години, а всъщност кой знае?

Стане ли въпрос за миналото, всичко написано е художествена измислица.