Стивън Кинг
Джойленд (85)

Върнах се в подземния проход, оставих козината в електромобила и настигнах Ани и Майк на рампата към виенското колело „Каролайна“. Ани разтревожено го огледа и се обърна към сина си:

— Майк, наистина ли искаш да се качиш?

— О, да! Това ми беше най-голямото желание!

— Добре, ще се повозим и на виенското. — Кимна тя и ми прошепна: — Не страдам от аерофобия, но перспективата не ме очарова, честно казано.

Лейн държеше отворена вратата на една кабинка:

— Заповядайте. Ще ви кача високо, високо, където въздухът е разреден, но няма да ви мигне окото. — Наведе се и почеса Майло по ухото. — Това приключение ще го пропуснеш, приятелче.

Седнах отвътре, най-близо до механизма. Ани се настани по средата, а Майк — от външната страна, откъдето изгледът бе най-добър. Лейн спусна предпазния лост, върна се при контролния пулт и килна шапката си на обратно.

— Чудесата ви очакват! — подвикна и кабинката потегли нагоре с величественото спокойствие на процесия по коронясване.

Бавно светът се разстла под нас: първо паркът, после кобалтовосиният океан отдясно и низината на Северна Каролина от лявата ни страна. Щом „Каролайна“ стигна връхната си точка, Майк пусна предпазния прът, вдигна високо ръце и извика:

— Летим!

Усетих длан на бедрото си. Ани! Погледнах я, а тя беззвучно произнесе: „Благодаря.“ Не знам колко пъти ни завъртя Лейн — мисля, че направихме повече от обичайните обиколки, — но не съм сигурен. Най-ясно си спомням лицето на Майк — бледо и възторжено, и как дланта на Ани сякаш прогаряше бедрото ми. Не я махна чак докато колелото не спря.

Майк се обърна към мен и промълви:

— Сега знам какво чувства хвърчилото, когато лети.

И аз вече знаех.