Стивън Кинг
Джойленд (36)

Когато излязох от офис сградата, разположена заедно с другите административни постройки в онова, което наричахме „заден двор“, целият ми екип беше там. Дори Татенцето беше дошъл. Ерин, издокарана с ефектната зелената униформа на Холивудските момичета, излезе напред — държеше лъскав лавров венец, направен от кутии за супа „Камбъл“. Отпусна се на коляно и ми поднесе венеца:

— За теб, смели мой рицарю.

Надявах се да съм толкова загорял от слънцето, та да не ми личи, че съм се изчервил, но се оказа, че загарът не е достатъчен.

— О, я стига, изправи се! — избърборих сконфузено.

— Спасител на малки момиченца — изрече Том Кенеди. — Без да споменаваме, че си и спасител на работното ни място, което можеше да стане обект на съдебен иск и евентуално да бъде затворено.

Ерин се изправи, сложи на главата ми нелепия тенекиен венец и ме разцелува. Всички от екип „Бигъл“ заръкопляскаха.

— Да се разберем, хлапе — обади се Татенцето, когато възгласите утихнаха. — Всички сме съгласни, че ти си рицарят в бляскави доспехи, Джоунси. Но също така не си първият, дето спасява лапнишаран да не хвърли топа на главната алея. Може ли сега да се хващаме за работа?

Мен ме устройваше. Да бъдеш прочут си имаше забавните страни, но не останах глух и сляп за посланието на тенекиените лаври: да не си виря носа.