Стивън Кинг
Джойленд (106)

— Отново сме скарани с баща ми — каза Ани — и този път няма внук, който да ни събере. Когато се върна от проклетата си обиколка и разбра, че съм наредила да кремират Майк, побесня. — Тя се усмихна невесело. — Ако не се беше забавил заради проклетите си проповеди, можеше да ме разубеди. Сигурно щеше да ме разубеди.

— Ама… нали това е било желанието на Майк?

— Странна молба за едно дете, съгласна съм. Но да, беше категоричен. Двамата с теб знаем защо.

Да. Знаехме. Последното хубаво нещо винаги идва и когато видиш мрака да пълзи към теб, улавяш се за светлото и красивото. И се държиш с всички сили за него.

— Покани ли баща ти…

— Да дойде ли? Да, поканих го. Заради Майк. Отказа да участва в подобна езическа церемония, както я нарече. И съм доволна. — Тя хвана ръката ми. — Това е за нас, Дев. Защото ние бяхме тук, когато Майк беше щастлив.

Вдигнах ръката й към устните си, целунах я, стиснах я лекичко и я пуснах.

— И той като теб спаси живота ми. Ако не те беше събудил, ако се бе поколебал дори за миг…

— Знам.

— Еди не би могъл да стори нищо за мен, ако не беше Майк. Не виждам призраци, нито ги чувам. Майк беше медиумът.

— Трудно е — пророни тя. — Толкова ми е трудно да се разделя с него. Дори с малкото, което е останало.

— Сигурна ли си, че искаш да продължим?

— Да. Докато все още мога.

Взе урната от масата за пикник. Майло погледна урната и отново отпусна глава на лапата си. Не знам дали разбираше, че вътре е прахта на Майк, ала добре знаеше, че малкият му приятел го няма.

Застанах до Ани и вдигнах хвърчилото с Исус, към което според инструкциите на Майк бях прикрепил малък джоб, колкото да побере половин чашка фин сив прах. Държах го отворен, докато тя наклони урната. Когато джобът се напълни, тя сложи урната между краката си и протегна ръце. Дадох й макарата, обърнах се към Джойленд, където виенското колело „Каролайна“ се извисяваше на хоризонта.

„Летя!“ — беше извикал Майкъл през онзи паметен ден. Тогава не носеше шини, които да му пречат, нямаше ги и сега. Вярвам, че беше проявил много повече мъдрост от обсебения си от Христос дядо. Беше по-мъдър от всички нас може би. Нима е имало дете инвалид, което не е пожелавало да полети поне веднъж?

Погледнах Ани. Тя кимна, че е готова. Вдигнах хвърчилото и го пуснах. То мигом се издигна, понесено от хладния океански ветрец. Загледахме се в него.

— Твой ред е — промълви Ани и протегна ръце. — Той го пожела.

Взех връвта, като усещах тегленето, докато хвърчилото, вече оживяло, се издигна над главите ни, кимайки на фона на небето. Ани взе урната и тръгна надолу по пясъчния склон. Навярно я хвърли в океана, но аз наблюдавах хвърчилото и щом видях тънката сива ивица прах да се проточва след него, понесена от ветреца, пуснах връвта. Гледах как освободеното хвърчило лети все по-нагоре. Майк щеше да го наблюдава докрай, за да види колко високо ще се издигне, преди да изчезне, затова и аз го исках.

И аз го исках.