Стивън Кинг
Джойленд (68)

Ани бе оставила колата на паркинга на болницата, където имаше надпис: „Тези две редици са запазени за инвалиди.“ Видях, че е дошла с ван, в който имаше място за сгъваемата количка. Държеше отворена предната дясна врата, но Майк отказваше да стане от количката. Стискаше дръжките толкова силно, че пръстите му бяха побелели.

— Качвай се! — кресна му тя.

Майк поклати глава, без да я поглежда.

— Качвай се, дявол го взел!

Този път той дори не си направи труда да поклати глава.

Ани го сграбчи и го дръпна. Количката беше на спирачка и политна напред. Улових я тъкмо преди да се прекатури и двамата да паднат.

Косата на Ани бе паднала над очите й, които бяха като на подплашен кон при гръмотевична буря.

— Пусни! За всичко си виновен ти! Изобщо не биваше да те допускам…

— Стига! — прекъснах я и я хванах за кокалестите рамене. „Твърде заета е да храни сина си, за да мисли за себе си“ — казах си.

— ПУСНИ…

— Не искам да ти го отнема — казах.

Тя престана да се съпротивлява. Освободих хватката си. Книгата й беше паднала на земята по време на схватката. Наведох се, взех я и я сложих в джоба на облегалката на инвалидната количка.

— Мамо! — Майк хвана ръката й. — Не е речено, че ще е последното хубаво нещо.

В този момент разбрах. Дори преди тя да се прегърби и да захлипа, разбрах. Не се боеше, че ще го кача на някое съоръжение с лудешка скорост и че притокът на адреналин ще го убие. Не я преследваше страхът, че непознат ще открадне увреденото сърце, което обичаше толкова много. Беше атавистична вяра — майчина вяра, — че ако не направят някои неща, отредени за последно, животът ще си продължава постарому: със сутрешните шейкове на брега, с вечерните развлечения с хвърчилото… и лятото ще продължи безкрайно. Само че вече беше октомври и брегът беше пуст. Замлъкнали бяха щастливите викове на тийнейджъри от „Мълнията“ и на малки деца, спускащи се по водната пързалка „Пляс-тряс“, във въздуха се долавяше хлад и дните намаляваха. Никое лято не е безкрайно.

Ани закри лицето си с длани и се отпусна на седалката на комбито. Беше твърде висока и едва не се изпързаля. Подхванах я и я наместих. Тя като че не забеляза.

— Хубаво, води го — промълви. — Не искам и да знам. Заведи го, ако щеш, да скача с парашут. Само не очаквайте от мен да участвам във вашата… вашата момчешка авантюра.

— Няма да отида без теб! — отсече Майк.

Тя отмести дланите от лицето си и го погледа.

— Майкъл, ти си единственото, което имам. Осъзнаваш ли го?

— Да — отвърна той. Хвана ръката между двете си длани. — И ти си единственото, което имам.

По изражението й пролича, че тази мисъл не й беше хрумвала.

— Помогни ми да се кача — рече Майк. — И двамата ми помогнете, моля.

След като го настанихме (не помня дали му сложих колана, така че може би по това време предпазните колани не са били задължителни), затворих вратата и заобиколих вана заедно с Ани.

— Количката му — промълви тя разсеяно. — Трябва да кача количката.

— Аз ще я кача. — Ти седни зад волана и се настрой за шофиране. Пое си дълбоко въздух няколко пъти.

Тя ми позволи да й помогна да се качи. Задържах я над лакътя, при което дланта ми обхвана ръката й. Мислех да й кажа, че не може да кара само на дебели книги, но се отказах. Достатъчно се бе наслушала за днес.

Сгънах инвалидната количка и я сложих в багажника, като се забавих повече, отколкото беше нужно, за да й дам време да се овладее. Когато се върнах при вратата на шофьора, донякъде очаквах да заваря стъклото вдигнато, но то още беше свалено. Тя бе избърсала очите и носа си и се опитваше да приведе косата си в приличен вид.

— Той не може да отиде без теб, нито пък аз — промълвих.

Ани ми заговори, сякаш Майк го нямаше там и не ни слушаше.

— Много се боя за него, непрекъснато. Вижда толкова много и голяма част от видяното го наранява. От това идват кошмарите, знам си го. Чудесно дете е. Защо не може да оздравее? Защо това? Защо?

— Не знам — продумах.

Тя се обърна да целуне Майк по бузата. После отново ме погледна. Пое си разтреперано дъх и попита:

— Кога ще отидем?