Стивън Кинг
Джойленд (50)

Тя помоли да я оставя на автогарата в Уилмингтън, а да не пред хотелчето, в което Том беше запазил стая. Обясни, че предпочита да вземе такси дотам. Понечих да възразя, че само ще си хвърли парите на вятъра, но се възпрях. Изглеждаше леко притеснена и подозирах, че не й се иска да слезе от моята кола, за да се съблече и след две минути да легне с Том.

Спрях срещу стоянката на такситата; тя обгърна с длани лицето ми и ме целуна по устните. Беше страстна и дълга целувка, точно каквато трябва.

— Ако го нямаше Том, щях да те накарам да забравиш онова глупаво момиче — промълви после.

— Но го има.

— Да. Не забравяй да се обаждаш, Дейв.

— А ти не забравяй какво те помолих да направиш. Ако имаш такава възможност.

— Ще запомня. Ти си много мил човек.

Не знам защо, но от думите й ми се доплака. Обаче се усмихнах.

— Признай също, че бях страхотен като Хауи.

— Няма спор. Девин Джоунс, спасителят на момиченца.

За миг си помислих, че ще ме целуне отново, но тя не го направи. Слезе от колата и изтича към стоянката, като придържаше развятата си пола. Не помръднах, докато Ерин не се качи на задната седалка на едно такси и не отпътува. После самият аз отпътувах обратно към Хевънс Бей и пансиона на госпожа Шопло, към моята есен в Джойленд — и най-хубавата, и най-ужасната есен в живота ми.