Стивън Кинг
Джойленд (102)

— Какво ти каза? — попитах Майк.

— Да събудя мама и да я накарам веднага да отиде в парка, иначе един лош човек щял да те убие.

Дали го беше предупредил още когато говорех с Лейн по телефона в салона на госпожа Шопло? Надали беше много по-късно, в противен случай Ани нямаше да се появи навреме. Попитах Майк, само че той не знаеше. Веднага щом призракът си отишъл (използва тъкмо тази дума — не бил изчезнал, нито бил излязъл през вратата или през прозореца, а си бил отишъл), — той натиснал копчето на интеркома до леглото си. Щом майка му отговорила, започнал да пищи.

— Достатъчно! — отсече Ани с тон, нетърпящ възражение. Беше застанала до умивалника с ръце на кръста.

— Не ми пречи, мамо. — Той се закашля. — Честна дума. — Отново се закашля.

— Тя е права — казах. — Достатъчно.

Дали Еди, този сприхав чудак, се беше явил на Майк, защото бях спасил живота му? Трудно е да се тълкуват мотивите на „преминалите отвъд“ (според израза на Рози, винаги придружаван от вдигнати ръце с обърнати нагоре длани), но се съмнявам. Състоянието му се беше подобрило само за седмица, а и той не я беше прекарал на Карибите, заобиколен от разголени хубавици. Но…

Бях го посетил в болницата и с изключение на Фред Дийн аз бях единственият му посетител. Дори му занесох снимката на покойната му съпруга. Вярно, беше я нарекъл свадлива тъпа мизерница и нищо чудно да е била такава, но поне си бях направил труда. А той ми се беше отплатил за вниманието. Все едно по каква причина.

Докато пътувахме към летището, Майк се приведе към нас и каза:

— Искаш ли да чуеш нещо забавно, Дев? Той нито веднъж не те нарече по име. Викаше ти малкия. Сигурно е знаел, че ще се сетя за кого говори.

И аз така си помислих.

Пустият му Еди Паркс.