Стивън Кинг
Джойленд (56)

— Доста се забави — процеди Еди, когато в един без петнайсет най-сетне излязох навън.

Седеше на същата щайга от ябълки, сега обаче държеше в едната си ръка нахапан сандвич с бекон, домати и маруля, а в другата — пластмасова чаша с кафе. Дрехите ми бяха изцапани, но той изглеждаше като изваден от кутийка.

— Вагончетата бяха много мръсни. Наложи се да ги измия, преди да ги лъсна.

Еди се изхрачи шумно, извърна глава и плю.

— Ако искаш медал, да знаеш, че съм ги свършил. Иди намери Харди. Каза, че било време да се източи напоителната система. Това ще ти осигури занимание до края на деня, какъвто си смотльо. Ако ли не, върни се тук и ще ти намеря работа. Цял списък имам, не се притеснявай.

— Добре.

Понечих да се отдалеча, доволен, че ще се махна от злъчния му език.

— Ей, хлапе!

Обърнах се неохотно.

— Видя ли я вътре?

— А?

Лицето му се изкриви в неприятна усмивка.

— Не се прави на ударен. Знам какво си правил в тунела. Не си първият, няма да си и последният. Видя ли я?

— А ти виждал ли си я някога?

— Не.

Погледна ме: присвитите му лукави очички надничаха от тясното му, загоряло от слънцето лице. На колко ли години беше? На трийсет? На шейсет? Не можех да преценя, както не можех да преценя дали казва истината. Не ми пукаше. Единственото ми желание беше да съм по-далеч от него. Тръпки ме побиваха от този човек.

Еди вдигна ръце:

— Онзи, който го е извършил, е носил същите ръкавици. Знаеше ли го?

Кимнах.

— И още една риза.

— Точно така. — Усмивката му стана по-широка. — За да се запази от кръвта. Хитро, нали? Така и не го хванаха. Хайде сега, да те няма.