Стивън Кинг
Джойленд (79)

Табелата на входа на Джойленд светеше — това беше първото, което ми направи впечатление. Второто беше, че жизнерадостната музика от лятото — хитове от шейсетте и седемдесетте — звучеше от високоговорителите. Мислех да оставя вана на място за инвалиди на паркинг А, който беше само на петдесетина метра от главния вход, но преди да го сторя, Фред Дийн се показа от отворените порти и ни даде знак да продължим напред. Днес не носеше просто кой да е от костюмите си, а най-официалния, с жилетка, който обличаше само при посещенията на някоя знаменитост. Костюма го бях виждал, но не и черния копринен цилиндър — от онези, които носят дипломатите в архивните кинопрегледи.

— Винаги ли е така? — попита Ани. — В смисъл, обичайно ли е?

— Разбира се — избърборих машинално. До този момент нищо не беше обичайно.

Подкарах през портала, минах по Джойленд Авеню и спрях пред пейката в парка до селцето „Шушу-мушу“, където бяхме седели с господин Истърбрук след първата ми изява като Хауи.

Майк настоя да слезе от вана без чужда помощ. Застанах наблизо, за да го подхвана, ако загуби равновесие, докато Ани изваждаше от багажника инвалидната количка. Майло седеше до мен, беше навирил уши, въртеше опашка, блестящите му очи не пропускаха нищо.

Фред Дийн се приближи до нас — така се беше наплескал с афтършейв, че миризмата го обгръщаше като облак. Беше… ослепителен. Това е най-точната дума. Свали цилиндъра, поклони се на Ани, после й подаде ръка.

— Сигурно вие сте майката на Майк.

Възхитих се от ловкостта, с която избегна обръщението „госпожо“ или „госпожица“.

— Познахте — отвърна тя. Не знам дали беше смутена от неговата почтителност или от разликата в облеклото им: нейното — спортно, като за посещение в лунапарк, неговото — официално като за дипломатически прием, — но така или иначе беше смутена. Ала все пак се здрависа с него и каза: — А този младеж…

— … е Майкъл. — Той подаде ръка на ококореното момче, което се крепеше на стоманените си опори. — Много ти благодаря, че дойде.

— Няма защо… тоест… аз ви благодаря, че ни разрешихте да посетим парка. — Той стисна ръката на Фред. — Леле, колко е грамаден!

Разбира се, преувеличаваше. Грамаден е Дисни Уърлд. Но за десетгодишно момче, което никога не е стъпвало в увеселителен парк, Джойленд вероятно изглеждаше много голям. За миг го видях през неговите очи и съмненията ми дали е редно да го доведа тук започнаха да се разсейват.

Фред се наведе да разгледа третия член на фамилията Рос, като подпря длани на коленете си.

— А ти си Майло, нали!

Майло излая.

— Да — кимна Фред, — аз също се радвам да се запознаем.

Протегна ръка, изчака Майло да вдигне лапа и я стисна.

— Откъде знаете името на кучето ни? — попита Ани. — Дев ли ви го каза?

Той се изправи и се усмихна:

— Не ми го е казал. Знам го, защото това място е вълшебно, драга моя. Например… — Показа й празните си ръце, после ги сложи зад гърба си. — Коя ръка избирате?

— Лявата.

Фред показа лявата си ръка — беше празна.

Тя се усмихна и забели очи:

— Тогава дясната.

Този път той извади иззад гърба си дузина рози. Истински. Майката и синът ахнаха. Аз — също. След толкова години още не знам как направи този фокус.

— Джойленд е създаден за децата, драга моя, и тъй като днес Майк е единственото дете тук, паркът му принадлежи. Ала цветята са за вас.

Тя бавно, сякаш насън, протегна ръце, притисна лице до розите и вдъхна аромата им.

— Ще ти ги занеса във вана — казах.

Ани ги подържа още миг, после ми ги подаде.

— Майк — каза Фред, — знаеш ли какво предлагаме тук?

Малкият се поколеба:

— Атракциони и игри?

— Предлагаме забавление. Е, искаш ли да се позабавляваме?