Стивън Кинг
Джойленд (66)

Не харесвах Еди, по този въпрос сме наясно, нали? Не ми беше дал повод да го харесвам. Доколкото знаех, не го беше дал и на нито един от работещите в Джойленд. Дори старите служители като Рози Голд и Татенцето страняха от него. И все пак следобед към четири часа се озовах в общинската болница на Хевънс Бей и попитах дали се допускат посещения при Едуард Паркс. В едната си ръка държах ръкавиците му заедно с още нещо.

Доброволката със синя коса, която дежуреше на информацията, прегледа два пъти документите пред себе си, като поклащаше глава и вече си мислех, че Еди е хвърлил топа, когато тя най-сетне каза:

— Той е Едуин, не Едуард. В стая 315 е. В реанимацията, ето защо първо трябва да поискате разрешение от медицинските сестри — стаята им е в отделението.

Благодарих й и се качих на асансьора — беше от големите, в които се побира болнична количка. Изкачваше се много бавно, което ми даде предостатъчно време да се запитам какво правя тук. Ако на Еди му трябваше посещение от служител на парка, редно беше да е Фред Дийн, а не аз, защото тази есен Фред беше главният. Ала ето, че отивах да го видя. Вероятно тъй или иначе нямаше да ме пуснат при него.

Но след като провери картона му, сестрата ми разреши да вляза.

— Нищо чудно да спи обаче.

— Имате ли представа вече за… — Почуках главата си.

— За мозъчните му функции? Ами, успя да ни каже името си.

Звучеше обнадеждаващо.

Той наистина спеше. Със затворени очи и лице, огряно от късно появилото се този ден слънце, изглеждаше толкова безобиден, че мисълта ми той да е бил партньорът на Линда Грей преди четири години изглеждаше още по-нелепа. Имаше вид на стогодишен, ако не и на сто и двайсет. Напразно бях донесъл ръкавиците му. Някой беше превързал ръцете му, вероятно след третиране на псориазиса му с нещо по-сериозно от онзи крем, с който ги беше намазал. Като видях превързаните му ръце, неволно изпитах странна жалост.

Прекосих стаята на пръсти и пъхнах ръкавиците в шкафчето при дрехите, с които го бяха докарали в болницата. Остана другото — снимката, забодена на стената в безредната му, вмирисана на тютюн барачка, редом с пожълтял календар отпреди две години. На снимката бяха Еди и невзрачна жена, застанали в буренясалия двор на невзрачна къща. Еди изглеждаше на около двайсет и пет. Беше прегърнал жената, която му се усмихваше. И — о, чудо на чудесата! — той също се усмихваше.

До леглото му имаше масичка на колелца с пластмасова кана и чаша на нея. Видя ми се глупаво; с тези бинтовани ръце надали скоро щеше да си налива сам вода. И все пак каната можеше да послужи. Подпрях на нея снимката, та да я види, като се събуди, и тръгнах към вратата.

Тъкмо посягах към дръжката, когато чух шепота му, много различен от обичайния му троснат и дрезгав глас:

— Малкия…

Върнах се — доста неохотно — до леглото му. В ъгъла имаше стол, но нямах намерение да сядам.

— Как се чувстваш, Еди?

— И аз не знам. Трудно ми е да дишам. Отвсякъде са ме омотали.

— Донесох ти ръкавиците, но виждам, че вече са те… — Кимнах към бинтованите му ръце.

— Да. — Той шумно си пое въздух. — Ако ги оправят, поне това ще ми е ползата от тая история. Непрекъснато ме сърбят. — Погледна снимката. — Това пък защо си го донесъл? И какво си правил в кучешката ми колиба?

— Лейн ме прати да оставя там ръкавиците ти. Направих го, но после ми хрумна, че може да си ги искаш. Също и снимката. Реших, че Фред Дийн трябва да се обади на жената…

— Корин ли? — Той изсумтя. — Покойница е от двайсет години. Налей ми вода, малкия. Пресъхнал съм като ланска фъшкия.

Налях му и му задържах чашата, дори избърсах с крайчето на чаршафа ъгълчето на устата му, откъдето се стече струйка. Получи се по-интимно, отколкото ми се искаше, но пък не беше толкова нелепо, като се имаше предвид, че само преди няколко часа бях уста в уста с нещастника.

Той не ми благодари, но пък и кога ли го беше правил? Каза ми:

— Повдигни снимката да я видя.

Подчиних се. Той я гледа съсредоточено няколко секунди, после въздъхна.

— Жалка свадлива кучка. Това, че я напуснах, за да постъпя в „Ройъл Американ Шоус“, беше най-умната ми постъпка. В ъгъла на лявото му око затрептя сълза, после се изтърколи по страната му.

— Искаш ли да я върна в кучешката ти колиба, Еди?

— Не, нека остане. Имахме дете. Момиченце.

— Така ли?

— Да. Блъсна го кола. Беше тригодишно и умря като куче на улицата. Тъпата мизерница дрънкала по телефона, вместо да я наглежда. — Той извърна глава и затвори очи. — Хайде, върви си. Боли ме, като говоря, и се уморих. Все едно слон ми е седнал на гърдите.

— Добре. Всичко ще се оправи.

Той направи кисела гримаса, без да отвори очи:

— Ама че смехория. И как точно го виждаш това оправяне? Имаш ли идея? Защото аз нямам. Нямам ни роднини, ни приятели, камо ли спестявания или осигуровки. Какво ще правя сега?

— Нещата ще се подредят някак — избърборих, колкото да кажа нещо.

— Да, бе, по филмите винаги се подреждат. Хайде, изчезвай.

Този път вече бях прекрачил прага, когато той заговори отново:

— Да ме беше оставил да пукна, малкия. — Изрече го без горчивина, сякаш коментираше нещо ежедневно. — Сега щях да съм при моята дъщеричка.