Стивън Кинг
Джойленд (74)

Том и Ерин бяха съчетали графиците си така, че да пътуват заедно от Ню Джърси до Северна Каролина, но опре ли до влакови разписания, съчетаването на пътуванията е почти невъзможно. В неделя единственото им съвместно пътуване беше до Уилмингтън с моя форд. Влакът на Ерин за Ню Йорк и Анандейл-он-Хъдсън заминаваше два часа преди влака на Том за Ню Джърси.

Пъхнах чек в джоба на сакото й.

— За справките в библиотеката и за междуградските разговори.

Тя го извади, погледна написаната сума и се опита да ми го върне.

— Осемдесет долара са твърде много, Дев.

— Предвид ценната информация не са много. Вземи ги, лейтенант Коломбо.

Тя се засмя, пъхна чека в джоба си, целуна ме за довиждане — поредната бърза целувка между брат и сестра, съвсем различна от онази в края на лятото. Тя остана много по-дълго в обятията на Том. Обещаха си да прекарат Деня на благодарността с родителите на Том в Западна Пенсилвания. Личеше, че не му се иска да се раздели с нея, но по високоговорителите обявиха последно повикване за Ричмънд, Балтимор и следващите гари на север и той неохотно я пусна.

После с него се поразходихме и влязохме да хапнем в сносно заведение за ребърца на скара, намиращо се срещу гарата. Тъкмо разглеждах десертите в менюто, когато той се покашля и подхвана:

— Виж, Дев…

Нещо в тона му ме накара да го погледна. Страните му бяха по-зачервени от друг път. Оставих менюто на масата.

— Онова, което си възложил на Ерин… според мен тя трябва да спре дотук. Става неспокойна и пренебрегва ученето. — Засмя се, погледна през витрината към гарата, после отново към мен. — Говоря, сякаш съм й баща, а не гаджето й, а?

— Говориш като загрижен човек, който държи на нея.

— Да държа на нея ли? Приятелю, аз съм влюбен до уши. Тя е най-важното в живота ми. Не искам да останеш с впечатлението, че ревнувам. Ето как стоят нещата: ако тя иска да запази стипендията си при прехвърлянето, не може да си позволи понижаване на успеха. Разбираш го, нали?

Да, разбирах го. Разбирах и друго, макар Том да не го схващаше. Той я искаше далеч от Джойленд — и духом, и телом, — защото там му се бе случило нещо, което не можеше да си обясни. И не искаше да си обясни, което според мен беше глупаво. Отново ме жегна завист и стомахът ми се сгърчи.

После се усмихнах — с усилие, признавам, — и казах:

— Съобщението е прието. Що се отнася до мен, с малкото ни проучване е приключено.

„Успокой се, Томас. Престани да мислиш за случилото се в «Къщата на ужасите». За видяното там.“

— Добре. Оставаме си приятели, нали?

Протегнах ръка през масата:

— Приятели докрай.

Скрепихме обещанието с ръкостискане.