Стивън Кинг
Джойленд (43)

Следващият ми пълен почивен ден се падна по средата на август, когато напливът на чинчили намаляваше. Вече не бях принуден да си пробивам път по Джойленд Авеню, когато вървях към виенското колело „Каролайна“ и към шатрата на мадам Фортуна под неговата въртяща се сянка.

Лейн и Фортуна — днес беше Фортуна до мозъка на костите си, издокарана с циганските си атрибути — си говореха до командния пункт на виенското колело. Лейн ме видя и леко побутна шапката си, за да покаже, че ме е забелязал.

— Я виж кого довя вятърът — рече той. — Как е хавата, Джоунси?

— Нормално — отвърнах, макар да не беше съвсем вярно. Безсънните нощи се бяха завърнали, след като вече носех козината само четири-пет пъти на ден. Лежах в кревата на отворен прозорец, за да чувам шума на вълните, чаках малките часове на нощта да пораснат и си мислех за Уенди и новото й гадже. Мислех си и за момичето, което Том беше видял край релсата в „Къщата на ужасите“ в тунела между Тъмницата и Камерата за изтезания.

Обърнах се към Фортуна:

— Може ли да поговорим насаме?

Тя не попита защо, а ме поведе към шатрата си, дръпна моравата завеса, закриваща входа, и ме побутна да вляза. Вътре имаше кръгла маса с розова покривка. На масата стоеше кристалното кълбо, покрито с парче плат. Два обикновени сгъваеми стола бяха разположени така, че гадателката и клиентът й да седят един срещу друг с магическото кълбо помежду им, което (бях научил случайно) се осветяваше от малка крушка, включваща се, когато мадам Фортуна натиснеше с крак скрития бутон. На стената зад гледачката имаше грамадна длан с разперени пръсти, изрисувана върху коприна. На нея с четлив почерк бяха отбелязани названията на седемте линии: на живота, на сърцето, на ума, на любовта (известна също като „пояс на Венера“), на слънцето, на съдбата и на здравето.

Мадам Фортуна подхвана полите си и седна. С жест ме подкани да сторя същото. Не махна парчето плат от кълбото, нито ме подкани да й платя, та да прозре в бъдещето.

— Питай за всичко, което те интересува — каза ми.

— Искам да знам дали си налучкала за момиченцето, или наистина си прозряла, наистина си видяла нещо.

Тя дълго ме гледа, без да продума. Осъзнах, че долавям лек мирис на тамян, толкава различен от миризмата на пуканки и на пържено тесто отвън. Стените на шатрата бяха тънки, ала музиката, бърборенето на посетителите и шумът от съоръженията едва се долавяха, сякаш идваха отдалеч. Прииска ми се да сведа очи, но успях да се овладея.

— Всъщност искаш да разбереш дали съм измамница. Нали така?

— Аз… съвсем искрено признавам, че не знам какво искам.

Мадам Фортуна се усмихна. Искрено и приветливо, като че бях издържал някакъв изпит.

— Мило момче си, Джоунси, но като повечето мили момчета не умееш да лъжеш.

Понечих да възразя, но тя ме спря, като вдигна отрупаната си с пръстени ръка. Пресегна се под масичката и извади кутията, в която държеше парите. Гаданията й бяха безплатни — влизат във входната такса, дами и господа, момчета и момичета, — но бакшишите бяха желателни. И законни в Северна Каролина. Когато отвори кутията, видях снопче смачкани банкноти, повечето от по един долар, някакво парче картон, което подозрително напомняше на дъска за пънчборд^[1] (хазартна игра, която вече беше забранена в Северна Каролина), и малък плик, на който беше написано името ми.

Тя ми го подаде. Поколебах се, после го взех.

— Не си дошъл да ме питаш дали наистина съм екстрасенс, нали? — каза.

— Ами…

Тя отново ми махна да замълча.

— Знаеш точно какво искаш. Най-малкото в краткосрочен план. И тъй като всеки от нас може да разчита само на краткосрочен план, то коя е Фортуна — а и Рози Голд, ако щеш — та да спори с теб? Върви сега. Свърши това, за което си дошъл. Когато го направиш, отвори плика и прочети какво съм написала. — Тя се усмихна.

— Служителите не ги таксувам. Най-малко пък добрите момчета като теб.

— Аз не…

Тя се изправи, полата й прошумоля, накитите й издрънчаха.

— Върви, Джоунси. Приключихме.