Стивън Кинг
Джойленд (52)

Имах много задачи, с които да запълвам времето си в Джойленд, и макар работата да не беше интересна и разнообразна като през лятото, то поне беше по-равномерна и не така изтощителна. Имах възможност отново да се проявя в ролята на Хауи (достойна за академична награда) и да изпея още няколко пъти „Честит рожден ден“ в селцето „Шушу-мушу“, тъй като паркът беше отворен за посетители и през първите три седмици на септември. Само че сега те бяха много по-малко и нито веднъж не управлявах нашишкано съоръжение. Нито дори виенското колело „Каролайна“, което отстъпваше първенството само на въртележката.

— В Нова Англия повечето лунапаркове са отворени през уикендите чак до Хелоуин — каза ми Фред Дийн един ден. Седяхме на пейка и обядвахме здравословно с бургери с чили и със свински пръжки. — Във Флорида пък работят целогодишно. Ние сме в нещо като сива зона. През шейсетте господин Истърбрук опита да останем отворени и през есента, куп пари хвърли за реклама, но напразно. Започнат ли нощите да захладняват, тукашните хора започват да си мислят за провинциални панаири и така нататък. Освен това много от ветераните отиват в лунапаркове на юг или на запад, които работят и през зимата. — Той се загледа към „Следата на хрътката“, съвсем безлюдна сега, и въздъхна. — Самотно става тук по това време на годината.

— На мен ми харесва — казах. И бях искрен.

Беше годината, през която прегърнах самотата. Понякога ходех на кино в Лъмбъртън или в Мъртъл Бийч с госпожа Шопло и с Тина Акърли, библиотекарката с големите цайси, но повечето вечери прекарвах в стаята си и препрочитах „Властелинът на пръстените“ или съчинявах писма до Ерин, Том и татко. Съчиних и доста стихове, за които сега ме е срам да си помисля. Слава богу, изгорих ги. Добавих нова, задоволяващо мрачна плоча към малката си колекция — „Тъмната страна на луната“. В „Притчи“ е казано: „Както кучето се връща на бълвоча си, така безумният повтаря своята глупост.“ През тази есен аз се връщах към „Тъмната страна на луната“ отново и отново, като давах отдих на „Пинк Флойд“ само колкото пак да чуя Джим Морисън да припява: „Това е краят, красива приятелко“. Тежка форма на меланхолия у двайсет и една годишен младеж — знам, знам.

В Джойленд поне имах достатъчно за вършене да си запълвам дните. Първите две седмици, докато паркът още действаше при намалено работно време, бяха посветени на есенно почистване. Фред Дийн ме направи завеждащ на малък екип от потръчковци и до момента, когато на портала се появи табела „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА“, вече бяхме почистили с гребла и окосили всяка ливадка, подготвили бяхме всяка цветна леха за зимата, изтъркали бяхме всички съоръжения. Построихме в задния двор барака от гофрирана ламарина, където складирахме за през зимата количките за храна („хам-хум возилата“ на езика на дъра-бъра), фургончетата за пуканки, количката за сладолед и тази за „Сочни Бау-бау“, сгушена под зеленото платнище.

Когато потръчковците се отправиха на север да берат ябълки, аз започнах процеса по зазимяване заедно с Лейн Харди и Еди Паркс, сприхавия ветеран, който управляваше „Къщата на ужасите“ (и екип „Доберман“) през сезона. Източихме фонтана на пресечката на Джойленд Авеню и „Следата на хрътката“ и тъкмо се захващахме с „Капитан Немо пляс-тряс“ — много по-мащабна задача, — когато се появи господин Истърбрук с вечния си черен костюм.

— Тази вечер заминавам за Сарасота — уведоми ни той. — Бренда Рафърти ще ме придружи както обикновено. — Усмихна се и ни показа онези ми ти негови зъби. — Обикалям парка, за да изкажа благодарности на служителите. На онези, които са останали де.

— Пожелавам ви прекрасна зима, господин Истърбрук — каза Лейн.

Еди измърмори нещо, което ми прозвуча като „превратно тълкуване“, но вероятно беше „приятно пътуване“.

— Благодаря ви за всичко — казах аз.

Той се ръкува и с трима ни, като аз бях последен.

— Надявам се да те видя и догодина, Джоунси. Мисля, че ти си един младеж със сериозна панаирджийска жилка.

Ала той не ме видя следващото лято и никой не видя него. Господин Истърбрук почина навръх Нова година в апартамент на булевард „Джон Ринглинг“, на няма и километър от мястото, на което прочутият едноименен цирк изнасяше зимните си представления.

— Шантав дъртофелник — рече Паркс, като гледаше как Истърбрук върви към колата си, където Бренда го чакаше, за да му помогне да се качи.

Лейн го изгледа на кръв, после процеди:

— Я трай!

Еди това и направи. Разумно от негова страна.