Стивън Кинг
Джойленд (19)

Да, наистина трябваше да сме на работа рано: в седем сутринта, два часа преди паркът да отвори врати за поредния летен сезон. Тримата отидохме дотам пеш по брега. Том говори през повечето време. Голям бъбривец беше. Щеше да е досадно, ако не беше толкова забавен и неуморимо весел. Наблюдавах Ерин (която беше свалила маратонките си и газеше във водата); погледът й издаваше, че е очарована и запленена от Том, който не беше първи красавец. Завиждах му обаче за ентусиазма и за дарбата да бъбри лековато, от която аз, уви, бях лишен. Нали помните стария виц за начинаещата актриса, дето била толкова тъпа, че преспала със сценариста?

— Според вас имат ли мангизи собствениците на тези вили? — попита той и посочи къщите по Бийч Роу. Тъкмо минавахме край голямата зелена постройка, подобна на замък, но през този ден жената и момченцето в инвалидната количка ги нямаше. Ани и Майк Рос влязоха в историята по-късно.

— Сигурно притежават милиони — предположи Ерин. — Чак милиардери не са, но както би казал татко, не си броят центовете.

— Увеселителният парк вероятно сваля малко цената на имотите — отбелязах.

— Не разбираш душевната нагласа на богатите — възрази Том. — Същото е, както като минават покрай бездомници, които просят на улицата. Просто ги заличават от съзнанието си. „Бездомници ли? Какви бездомници?“ С парка е същото — „Какъв парк?“ Собствениците на тези къщи имат друга душевна нагласа. — Той се спря и засенчи очите си, загледан в зелената викторианска къща, която щеше да играе такава важна роля в живота ми през тази есен, след като Ерин Кук и Том Кенеди, дотогава вече гаджета, се завърнаха в университетите. — Тази ще е моя. Очаквам да вляза във владение на… първи юни 1987 година.

— Шампанското ще е от мен — подхвърли Ерин и всички се засмяхме.