Стивън Кинг
Джойленд (10)

Като чуете име като Емалина Шопло, веднага си представяте някоя от онези розовобузи едрогърди лелки от Дикенсов роман, дето все повтарят: „Божке, божке!“ Тя ще ви поднесе чай с английски хлебчета под одобрителните погледи на антуража й от добродушни ексцентрици, дори може да ви щипне по бузката, докато печете кестени в огнището.

Само че представите ни рядко отговарят на действителността и лелката, която ми отвори, беше висока, на около петдесет, плоска като дъска и бледа като заскрежено стъкло. Държеше старомоден пепелник в едната ръка и тлееща цигара в другата. Мишавокестенявата й коса беше сплетена на две дебели плитки, усукани като рула върху ушите й, все едно беше принцеса от приказка на братя Грим. Съобщих й целта на посещението си.

— Ще работиш в Джойленд, а? Е, влизай. Имаш ли препоръки?

— Не и от жилищно настоятелство, живея в общежитие. Но имам работна препоръка от моя шеф в мензата. Това е закусвалня в университета, където…

— Знам на какво викат менза. Не ме мисли за вчерашна. — Въведе ме в предния салон, който се простираше по цялата дължина на къщата, претъпкана с мебели във всякакви стилове, сред които властваше голям телевизор. Тя го посочи. — Цветен е. Наемателите имат право да се разполагат тук до двайсет и два часа в работните дни и до полунощ през уикенда. Понякога в събота следобед и аз сядам с младите да погледам някой филм или бейзболен мач. Ядем пица или аз правя пуканки. Много е задушевно.

„Задушевно — отбелязах си наум. — Като в задушевна обстановка.“ И май наистина беше задушевно.

— Да те питам нещо друго: имаш ли навик да се напиваш и да буйстваш? Не приемам подобно поведение, смятам го за асоциално, макар според мнозина да не е така.

— Не, госпожо.

Пиех по малко, но рядко „буйствах“. Обикновено след една-две бири ми се доспиваше.

— Глупаво е да те питам вземаш ли наркотици, щото ще отречеш, нали така? Но, разбира се, тези неща винаги излизат наяве след време и тогава поканвам наемателите да си потърсят друга квартира. И трева не може, разбрахме ли се?

— Да.

Тя се втренчи в мен.

— Не ми приличаш на наркоман.

— Не съм.

— Имам място за четирима наематели и само една от стаите е заета в момента. От госпожица Акърли. Тя е библиотекарка. Разполагам само с единични стаи, но са много по-хубави от тези в мотелите. Онази, която ти предлагам, е на втория етаж. Към нея има баня с душ — лукс, с какъвто стаите на третия етаж не разполагат. Да спомена и външната стълба, която е удобство, ако имаш дама на сърцето. Не възразявам. Самата аз съм дама и сърцето ми е голямо. Имаш ли си дама на сърцето, господин Джоунс?

— Да, но това лято ще работи в Бостън.

— Е, може би ще си намериш някоя. Нали знаеш онази песен: „Любовта е навред около нас“.

Само се усмихнах. През пролетта на седемдесет и трета идеята да обичам друга, а не Уенди Кигън, ми се струваше немислима.

— Предполагам, че имаш кола. Отзад има само две места за паркиране, така че всяко лято действа принципът „Който превари, той ще натовари“. Ти превари другите и мисля, че с теб ще се разберем. Ако ме разочароваш, изхвърчаш. Разумно ли е?

— Да, госпожо.

— Добре, защото така стоят нещата. Ще искам обичайното: наем за първия и последния месец и депозит за щети.

Назова сума, която също изглеждаше разумна, но щеше да изпразни сметката ми във „Фърст Ню Хемпшир Тръст“.

— Ще приемете ли чек?

— Сигурно е без покритие, а?

— Не, госпожо, не съвсем.

Тя отметна глава и се разсмя:

— Тогава ще го приема, ако още искаш стаята, след като я видиш. — Загаси цигарата си и се изправи. — Впрочем, никакво пушене горе. Както и тук, щом се нанесат всички наематели. Знаеш ли, че старият Истърбрук е забранил пушенето в лунапарка?

— Да, чух. Сигурно ще загуби много посетители.

— Отначало може би. Нищо чудно после да спечели повече. Залагам на Брад. Умен човек, троен панаирджия. — Мислех да я попитам какво означава това, но тя мина на друга тема: — Ще хвърлиш ли един поглед на стаята?

Един поглед наистина ми беше достатъчен да се убедя, че помещението на втория етаж ме устройва. Леглото беше голямо, което беше хубаво, а още по-хубаво беше, че прозорецът гледаше към океана. Банята беше смехотворно малка; ако седнех на тоалетната чиния, краката ми щяха да са под душа. Но студенти, разполагащи само с трохи във финансовия си шкаф, не могат да са придирчиви. А изгледът беше трепач. Съмнявах се, че от прозорците на богаташките вили по Хевънс Роу се разкрива подобна приказна гледка. Представих си как довеждам Уенди тук, как двамата се любуваме на океана, а после… в голямото легло под приспивния шум на вълните… правим „онова“. Най-сетне.

— Искам я — казах и усетих как страните ми пламват. Не говорех само за стаята.

— Знам, изписано е по лицето ти. — Като че знаеше какво си мисля, а може и да знаеше. Усмихна се широко и почти заприлича на Дикенсова героиня въпреки плоските си гърди и бледия си тен. — Твоето гнезденце. Не е дворецът Версай, но си е дом. Не е като стая в общежитие, нали? Пък макар и самостоятелна.

— Не е — признах.

Мислех си как щях да уговарям татко да внесе още петстотин долара в банковата ми сметка, за да ми покрият разходите, докато започна да получавам заплата. Щеше да помърмори, обаче накрая вероятно щях да ги получа. Дано не ми се наложеше да изиграя коза с покойната ми майка. Беше починала преди четири години, но татко държеше около половин дузина нейни снимки в портфейла си и още носеше венчалната си халка.

— Имаш си вече и работа, и квартира… — промърмори някак отнесено госпожа Емалина. — Добро начало, Девин. Нали не възразяваш да те наричам Девин?

— Нека е Дев.

— Добре, така да е. — Тя огледа малката стая със силно скосен таван (беше под стрехата) и въздъхна. — Очарованието не трае дълго, но докато го има, чувството е прекрасно. Това усещане за независимост. Мисля, че тук ще си на мястото си. Имаш го панаирджийското излъчване.

— Вие сте вторият човек, който ми го казва. — После се сетих за разговора си с Лейн Харди на паркинга. — Третият всъщност.

— Обзалагам се, че знам кои са другите двама. Искаш ли да ти покажа още нещо? Знам, че банята не е кой знае какво, но пак е по-добре, отколкото да ходиш по голяма нужда в тоалетната на общежитието, докато на умивалниците двамина подпръцкват и се фукат с момичетата, с които са се чукали предишната вечер.

Изкисках се, госпожа Емалина Шопло също се засмя.