Стивън Кинг
Джойленд (67)

Във фоайето на болницата се спрях като ударен от гръм и отначало не повярвах на очите си. Но… да, беше тя и пак четеше дебела книга (тази беше озаглавена „Дисертацията“).

— Ани?

Тя вдигна поглед, отначало сепнато, но като ме позна, се усмихна.

— Дев! Какво правиш тук?

— Посетих колега от парка. Днес получи инфаркт.

— О, боже мой! Много съжалявам. Ще се оправи ли?

Не ме покани да седна до нея, но аз все пак го направих. Посещението при Еди ме бе разстроило по някакъв необясним начин и нервите ми бяха опънати. Не бях нито нещастен, нито тъжен. По-скоро изпитвах неадресиран гняв, подобен по усещане на гадния вкус на люти чушлета, останал в устата ми. Необяснимо защо имаше и някаква връзка с Уенди. Съсипващо беше да осъзная, че все още не съм надмогнал чувствата си към нея. Счупена ръка би заздравяла по-бързо.

— Не знам, не разговарях с лекар. Майк добре ли е?

— Да, дойдохме за редовния преглед. Рентген на белите дробове и пълна кръвна картина. Слава богу, преодоля пневмонията. Ако не беше упоритата кашлица, щях да кажа, че вече е добре.

Още държеше книгата отворена, което вероятно означаваше, че иска да си тръгна, и това усили гнева ми. Нали помните, че беше годината, през която всички искаха да си тръгна, дори човекът, чийто живот бях спасил.

Сигурно затова казах:

— Майк не мисли, че е добре. На кого да вярвам, Ани?

Тя се ококори, после лицето й стана безизразно.

— Пет пари не давам на кого и на какво вярваш, Девин. Това не те засяга.

— Напротив — каза някой зад нас.

Майк незабелязано се беше приближил с количката си. Не беше от моторизирания тип, което означаваше, че е въртял колелата с ръце. Силно момче беше, при все че кашляше. Само дето си беше закопчал ризата накриво.

Ани изненадано се обърна към него:

— Какво правиш тук? Нали трябваше сестрата да…

— Казах й, че сам ще се справя, и тя се съгласи. От рентгеновия кабинет дотук са само един ляв и два десни завоя. Не страдам от слепота, само от дис…

— Господин Джоунс е посетил тук свой приятел, Майк. — Значи отново бях детрониран в „господин Джоунс“. Тя рязко затвори книгата и се изправи. — Сигурно бърза да се прибере, а ти си умо…

— Искам той да ни заведе в парка — спокойно я прекъсна Майк — изрече го достатъчно високо, та да привлече погледите на хората наоколо. — Нас!

— Майк, знаеш, че не е…

— В Джойленд. Джой… ленд! — Говореше все така спокойно, но още по-високо. Сега всички ни гледаха. Страните на Ани пламтяха. — Искам и двамата да ме заведете. — Гласът му продължи да се извисява. — Искам да ме заведете в Джойленд, преди да умра.

Ръката й се стрелна и закри устата й. Очите й бяха станали огромни. Когато заговори, шепнеше, но думите се разбираха:

— Майк… ти няма да умреш, кой ти е казал… — Обърна се към мен: — На теб ли трябва да благодаря, че си му втълпил тази идея?

— Не, разбира се. — Осъзнавах, че публиката се увеличаваше — към зрителите се бяха присъединили две сестри и лекар със синя престилка, — но не ме беше грижа. Още бях гневен. — Той ми го каза. Защо се учудваш, след като знаеш за интуицията му?

Явно ми бе писано този следобед да предизвиквам сълзи. Първо у Еди, а сега и у Ани. Само Майк не заплака — изглеждаше гневен като мен. Обаче не възрази, когато тя хвана дръжките на количката му, завъртя я и я подкара към двойната врата. Уплаших се, че ще се блъсне, но вратата се отвори автоматично… тъкмо навреме.

„Остави ги да си отидат“ — помислих си, но вече ми бе омръзнало да оставям жените да ме напускат. Омръзнало ми беше да съм пасивен и после да страдам.

Някаква сестра се приближи до мен.

— Наред ли е всичко? — попита.

— Не — отвърнах и ги последвах.