Стивън Кинг
Джойленд (63)

Поражението ми беше тежко, но след като Тина Акърли се развихри, поне беше сравнително бързо. Върнах се в стаята си, седнах на креслото до прозореца и се опитах да поема с Фродо и със Сам на поход към Съдбовния връх. Не можах. Затворих книгата и се загледах през набразденото от дъжда стъкло към пустия бряг и към сивия океан. Усещането за самота се усили, а в подобни мигове мислите ми често се връщаха към Уенди — питах се къде е, какво прави и с кого е. Спомнях си усмивката й, начинът, по който косата й падаше на страната й, плавните хълмчета на гърдите й под някой от плетените пуловери, от които май притежаваше неизчерпаеми запаси.

Днес обаче беше различно. Установих, че вместо за Уенди мисля за Ани Рос и че съм се влюбил в нея. Фактът, че нищо нямаше да излезе — сигурно беше с десет години по-възрастна от мен, може би дори с дванайсет, — само влошаваше положението. Или пък го подобряваше, защото несподелената любов си има своята притегателност за младите мъже.

Госпожа Шопло беше предположила, че бащата на Ани, този лицемерен светец, може да е загърбил миналото, и бях склонен да й вярвам. Чувал бях, че внуците размекват и най-суровите сърца и нищо чудно той да искаше да опознае момчето, докато още имаше време. Може да беше открил (чрез неговите хора), че Майк е и умен, а не само недъгав. Възможно бе дори да е чул слухове, че Майк притежава прозрение, както го наричаше мадам Фортуна. Или пък това бе твърде оптимистичен вариант. Може господин Огън и жупел да й беше отстъпил къщата срещу обещание да си държи устата затворена и да не заформя нови скандали с трева и миниполи, докато той прави жизненоважния преход от радиото към телевизията.

Можех да си гадая, докато забуленото в облак слънце залезеше, и пак да не бъда сигурен какво се върти в главата на Бъди Рос, но бях сигурен за нещо, свързано с Ани: тя не беше готова да загърби миналото.

Станах и слязох в салона, като пътьом извадих от портфейла си листче с телефонен номер. Чувах Тина и госпожа Шопло весело да си бъбрят в кухнята. Обадих се в общежитието на Ерин Кук, без да очаквам да я открия там в събота следобед; вероятно беше в Ню Джърси с Том, гледаше футболен мач на „Рътгърс“ и пееше бойната песен на Алените рицари.

Ала дежурната на телефона каза, че ще я повика, и след три минути чух гласа й.

— Дев, канех се да ти се обадя. Всъщност искам да се видим, стига да убедя Том да ме придружи. Мисля, че ще стане, но няма да е следващия уикенд. Може би по-следващия.

Погледнах календара на стената и видях, че ще е първият уикенд на октомври.

— Откри ли нещо? — попитах.

— Не знам. Може би. Обичам да правя проучвания и това ме увлече. Събрала съм доста материали, но не бих казала, че съм разкрила убийството на Линда Грей, докато се ровех в библиотеката на колежа. И все пак… има неща, които искам да ти покажа. И които ме тревожат.

— Тревожат те? В какъв смисъл те тревожат?

— Не ми се обяснява по телефона. Ако не склоня Том да ме докара с колата, ще сложа всичко в голям плик и ще ти го изпратя. Но мисля, че ще стане. Той иска да се видите, обаче не ще и да чуе за разследването ми. Не желае дори да погледне снимките.

Помислих си, че е много загадъчна, ала реших да не я разпитвам.

— Слушай, чувала ли си за евангелист на име Бъди Рос?

— Бъди… — Тя се изкиска. — „Часът на истината на Бъди Рос“ ли? Баба ми не пропуска предаване на този шарлатанин! Преструва се, че изважда от хората кози стомаси и твърди, че са тумори! Знаеш ли как би го нарекъл твоят Алан, дето му викате Татенцето?

— Потомствен панаирджия — отвърнах и се усмихнах.

— Позна. Какво те интересува за него? И защо не можеш сам да си го откриеш? Майка ти да не се е стреснала от библиотечен каталог, докато е била бременна с теб?

— Не, доколкото знам, но когато изляза от работа, обществената библиотека в Хевънс Бей вече е затворена. Пък и се съмнявам, че имат справочник „Кой кой е“. Изборът е много беден. Тъй или иначе не става въпрос за него. Интересуват ме двамата му синове. И дали имат деца.

— Защо?

— Защото дъщеря му има дете. Прекрасно момче е, но скоро ще умре.

Тя дълго мълча, после промълви:

— В какво си се забъркал сега, Дев?

— Запознах се с нови хора. Гледай да дойдете. Много ще се радвам да ви видя. Кажи на Том, че няма да ходим в „Къщата на ужасите“.

Мислех, че ще я разсмея, обаче не успях.

— Няма как да го накараш да припари до нея.

Казахме си „дочуване“ и аз прилежно записах продължителността на разговора на „листа на почтеността“, след което се качих в стаята си и седнах до прозореца. Отново ме жегна лека завист. Защо на Том Кенеди се падна да види Линда Грей? Защо на него, а не на мен?