Стивън Кинг
Джойленд (86)

Когато Ани каза на Майк, че му стига толкова, той не възрази. Беше капнал от умора. Лейн го намести в количката, а малкият вдигна ръка и разпери пръсти:

— Дай пет за късмет.

Лейн се усмихна и плесна дланта му.

— Пак да дойдеш, Майк.

— Благодаря. Велико беше.

С Лейн забутахме количката по централната алея. Павилионите от двете страни отново бяха затворени, работеше само стрелбището „Ани Оукли“. Зад тезгяха, където през цялото лято стоеше Татенцето Алан, сега беше Фред Дийн с официалния си костюм. Зад него, задвижвани верижно, зайци и патици се носеха в противоположни посоки. Над тях бяха яркожълтите керамични пиленца. Те бяха неподвижни, но пък много малки.

— Желаете ли да изпробвате уменията си за стрелба, преди да си тръгнете от парка? — попита Фред. — Днес няма губещи. Всеки печели награда.

Майк погледна Ани:

— Може ли, мамо?

— Разбира се, миличък. Но няма да се бавим, нали?

Той се опита да стане от количката, обаче не можа. Прекалено изморен беше. С Лейн го хванахме под мишниците и му помогнахме да се изправи. Той взе пушка и стреля два пъти, но вече не можеше да държи здраво оръжието, въпреки че беше леко. Сачмите се удариха в платнището зад сергията и се изтъркаляха в канавката под него.

— Явно не ме бива — измънка хлапето и остави пушката.

— Май да — съгласи се Фред, — но както вече казах, днес всеки печели награда. — И свали от рафта най-големия Хауи, който дори отлични стрелци печелеха едва след като похарчеха осем-девет долара за презареждане.

Майк му благодари и отново седна — изглеждаше зашеметен. Глупавото плюшено куче беше голямо почти колкото него.

— Опитай и ти, мамо — подхвърли след малко.

— Не, няма нужда — отвърна Ани, но ми се стори, че й се иска. Подсказа ми го нещо в погледа й — сякаш измерваше разстоянието от тезгяха до мишените.

— Моля ти се! — Той погледна първо мен, после Лейн. — Мама е много добра в стрелбата. Преди да се родя, веднъж е спечелила в Камп Пери първа награда за стрелба от легнало положение, и два пъти — втора. Камп Пери е в Охайо.

— Не искам…

Лейн вече й подаваше една от модифицираните 22-калиброви пушки:

— Да видим най-доброто представяне на „Ани Оукли“, Ани.

Тя взе пушката и я огледа по начин, нетипичен за повечето чинчили.

— Произвежда по десет изстрела — добави Фред.

— Ако се съглася, може ли да стрелям два пъти?

— Колкото желаете, мадам. Днес е вашият ден.

— Мама е стреляла и по панички с дядо — обяви Майк.

Ани вдигна пушката и стреля десет пъти с двусекундни паузи между изстрелите. Свали две движещи се патици и три движещи се заека. Не обърна внимание на керамичните пиленца.

— Похвално! — възкликна Фред. — Изберете си награда от средната полица!

Тя се усмихна.

— Петдесет процента не са за похвала. Татко щеше да умре от срам. Може ли да презаредя?

Фред измъкна изпод тезгяха хартиен конус („малката порция“ на дъра-бъра) и забучи върха му в дупчица на цевта. Десетте сачми изтракаха вътре.

— Мерниците им пипани ли са? — продължи Ани.

— Не, мадам. В Джойленд не мамим. Но ще ви излъжа, ако кажа, че Татенцето Алан — човекът, който държи стрелбището, — си е дал труд да ги регулира.

Бях работил с Татенцето и знаех, че изявлението на Фред е, меко казано, некоректно. Регулирането на мерниците беше последното, с което Алан би се заел. Колкото по-добре стреляха лапнишараните, толкова повече награди трябваше да им раздава, а той ги плащаше от джоба си. Правилото важеше за всички собственици на павилиони. Да, стоките бяха евтини, но не и безплатни.

— Бие вляво и по-високо — каза Ани по-скоро на себе си, после вдигна пушката, намести я в трапчинката под дясното си рамо и стреля десет пъти. Този път нямаше пауза между изстрелите и тя не благоволи да се занимава с патиците и зайците. Прицели се в керамичните пиленца и пръсна осем.

Върна пушката на тезгяха, а Лейн свали широката кърпа, омотана около шията му, и избърса потта и мръсотията от лицето си, като шепнеше:

— Мили Боже… Господи… Никой не е уцелвал осем пиленца.

— Пропуснах само последното, а при тази дистанция би трябвало да улуча всичките. — Ани не се хвалеше, просто отбелязваше факта.

Майк се обади почти извинително:

— Казах ви, че е добра. — После притисна юмрук до устните си и се закашля. — Щяла е да участва в олимпиадата, само че й се наложило да напусне колежа.

— Ти сякаш си самата Ани Оукли — заяви Лейн, докато напъхваше кърпата в задния си джоб. — Всяка награда е твоя, хубава госпожо. Избирай.

— Аз вече си получих наградата. Денят беше забележителен. Не намирам достатъчно думи да благодаря на двама ви. — После се обърна към мен. — И на него. Нямате представа колко дълго ме убеждава. Защото съм глупачка. — Тя целуна Майк по главата. — А сега смятам да отведа сина си у дома. Къде е Майло?

Огледахме се и го видяхме да седи с подвита опашка пред „Къщата на ужасите“.

— Майло, тук! — повика го Ани.

Кучето наостри уши, но не се подчини. Дори не се обърна към нея, а продължи да се взира във фасадата с нарисуваните черепи, все едно четеше и препрочиташе надписа „Влез, ако ти стиска“.

Докато Ани го гледаше, аз се обърнах към Майк. Малчуганът беше изтощен от приключенията в лунапарка, но кой знае защо изглеждаше доволен. Да, беше налудничаво да си кажа, че с кучето са се уговорили предварително, ала си го помислих.

И още го мисля.

— Избутай количката ми дотам, мамо — промълви Майк. — Той ще тръгне с мен.

— Няма нужда — намеси се Лейн. — Ако имате каишка, аз ще го доведа.

— Каишката е в джоба на количката — каза Ани.

— Май не е — възрази малчуганът. — Провери, но съм почти сигурен, че я забравих.

Ани зарови в джоба, а пък аз си помислих: „Забравил си я, ама друг път.“

— О, Майк — укори го Ани. — Колко пъти съм ти казвала, че си отговорен за кучето, защото е твое?

— Извинявай, мамо — смотолеви Майк и обясни на Фред и на Лейн: — Почти не използваме каишката, защото Майло винаги идва, като го повикаме.

— Само не и когато се налага. — Ани сви длани като фуния и се провикна: — Хайде, Майло! Ще си вървим у дома! — После с много по-благ тон добави: — Бисквитка, Майло! Ела да ти дам бисквитка!

Ако мен повикаше толкова мило, щях да дотичам с изплезен език. Майло обаче не помръдна.

— Хайде, Дев — подкани ме Майк. Сякаш аз също участвах в заговора, но бях пропуснал момента да се включа.

Хванах дръжките на инвалидната количка и я подкарах по Джойленд Авеню към „Къщата на ужасите“. Ани ни последва. Фред и Лейн останаха на стрелбището, Лейн се облегна на тезгяха между окачените на верижки въздушни пушки. Беше свалил широкополата си шапка и я въртеше на показалеца си.

Приближихме се до кучето и Ани го изгледа накриво:

— Какво те прихваща, Майло?

Като чу гласа й, животното завъртя опашка, но не я погледна. Нито се помръдна. Стоеше на стража и щеше да остане така, докато го издърпаха насила.

— Майкъл, моля те, накарай го да ни последва, за да се приберем у дома. Трябва да си почи…

Случиха се две неща, преди да довърши фразата. Не съм сигурен за последователността им. През годините отново и отново си представях случилото се — най-вече нощем, когато не можех да заспя, — но пак не съм сигурен. Мисля, че първо чухме тропот: шумът от вагонче, движещо се по релсата. Но може да е било и падането на катинара. Нищо чудно и двете събития да се бяха случили едновременно.

Грамадният катинар, заключващ двойната врата на „Къщата на ужасите“, падна и остана на дъските, проблясвайки под октомврийското слънце. По-късно Фред Дийн каза, че вероятно катинарът не е бил заключен както трябва и се е отворил от вибрациите, предизвикани от движещото се вагонче. Звучеше логично… и все пак обяснението беше глупаво.

Аз лично бях сложил този катинар и си спомнях как скобата си щракна при затварянето. Спомнях си, че дори го подръпнах, за да се уверя, че се е заключил, както постъпваме обикновено. Да не говорим, че оставаше въпросът, на който Фред дори не се опита да отговори: как се беше задвижило вагончето, след като бушоните в „Къщата на ужасите“ бяха изключени. Колкото до това какво се случи после…

Ето как приключваше всяко пътуване в „Къщата на ужасите“. В далечния край на Камерата за изтезания, точно когато си помислехте, че обиколката е свършила, и вече не бяхте нащрек, пищящ скелет (кръстен от новаците Ужасната Хърба) политаше към вас, заплашвайки да се блъсне във вагончето ви. Машинално се отдръпвахте назад и пред вас се изпречваше каменен зид. На него с флуоресцираща боя бяха нарисувани разлагащо се зомби и надгробна плоча с надпис „КРАЙ НА ПЪТУВАНЕТО“. Разбира се, стената се отваряше по средата, за да пропусне вагончето, но последното сплашване беше много ефектно. След това „препятствие“ влакчето излизаше на светло, описваше полукръг, после минаваше през още една двойна врата и спираше, но вече дори възрастните мъже и жени крещяха от ужас. Финалните писъци (често придружавани от бурен смях на облекчение) бяха най-добрата реклама на „Къщата на ужасите“.

През този ден нямаше писъци. Което беше съвсем естествено, защото след отварянето на двойната врата вагончето излезе празно. Плавно зави, удари се леко в следващата двойна врата и спря.

— Ха така — прошепна Майк. Убеден съм, че Ани не го чу, защото цялото й внимание беше насочено към вагончето. Момчето се усмихваше.

— Каква е причината влакчето да потегли само? — попита тя.

— Не знам — отвърнах. — Вероятно късо съединение. Или внезапна промяна в напрежението на електричеството.

И двете обяснения звучаха убедително, стига човек да не знаеше за изключените бушони.

Повдигнах се на пръсти и надникнах във вагончето. Първото, което забелязах, беше, че предпазният лост е вдигнат. Ако Еди Паркс или някой от помагачите новаци беше забравил да го свали, прътът трябваше да се спусне автоматично, след като вагончето се задвижеше. Беше стандартна предпазна мярка. Вдигнатият предпазен лост ме навеждаше на странни мисли, защото знаех, че тази сутрин Фред и Лейн бяха включили електричеството само за съоръженията, използвани от Майк.

Зърнах нещо под седалката — беше реално като розите, които Фред подари на Ани, само дето не беше червено, а синьо.

Синя диадема.