Стивън Кинг
Джойленд (81)

Ани наложи вето над „Летящите чашки“, но позволи на Майк — не без известна тревога — да се качи на „Пикиращите самолетчета“. Стисна ръката ми още по-силно, щом самолетчето му се вдигна на метър над земята и започна да се накланя, но отпусна хватката, когато синът й възторжено се провикна и се разсмя.

— Боже мой! — промълви. — Виж му косата! Как само се вее зад него! — Усмихваше се. И плачеше, но не го съзнаваше. Не осъзнаваше и че съм я прегърнал през кръста.

Фред беше на контролния пулт и благоразумно поддържаше средна скорост, вместо да пусне съоръжението на пълна мощност, което щеше да е опасно за Майк. След „летенето“ малчуганът беше твърде замаян и залиташе. С Ани го подхванахме от двете страни и му помогнахме да седне в инвалидната количка. Фред му донесе патериците.

— Леле! — промълви Майкъл — изглежда, само това можеше да изрече. — Леле!

Следващата спирка бяха „Главозамайващите моторници“ — земно съоръжение въпреки названието. Майк се качи в една лодка с Майло и плавателният съд се понесе по нарисуваната вода. И двамата очевидно адски се забавляваха. Ние с Ани бяхме в друга моторница. Макар да бях работил в Джойленд повече от четири месеца, никога не се бях пробвал на това съоръжение и нададох вик, когато нашата лодка се размина на косъм с моторницата на Майк и Майло.

— Бъзльо! — извика ми Ани.

След това приключение Майк се задъха, но още не кашляше. Подкарахме количката му по „Следата на хрътката“ и си взехме безалкохолно. Потръчкото отказа да вземе банкнотата, която Ани му подаде.

— Днес всичко е безплатно, мадам.

— Може ли да си взема „Люта хрътка“, мамо? И захарен памук?

Тя се намръщи, после сви рамене и въздъхна.

— Добре. Запомни обаче, че тези неща си остават забранени, немирнико. Днес е изключение. И край с високите скорости.

Той подкара количката си към будката „Сочни Бау-бау“, а неговият бау-бау подтичваше отстрани. Ани се обърна към мен:

— Не става въпрос за здравословно хранене. Ако му стане зле на стомаха, може да повърне. А повръщането е опасно за деца в неговото състояние. Те…

Целунах я… всъщност само нежно допрях устни до нейните. Беше като да глътнеш капчица от сладка роса.

— Млъкни! — изшътках й. — Прилича ли ти на болен?

Ани се ококори. Бях сигурен, че ще ме зашлеви и ще си тръгне. Денят щеше да бъде провален заради моята глупост. След миг обаче тя се усмихна и изпитателно впери очи в мен — поглед, от който внезапно ми олекна.

— Обзалагам се, че ако ти се отвори друга възможност, ще се справиш още по-добре с целуването.

Преди да измисля отговор, тя забърза след сина си. Но и да беше останала, нямаше да реагирам, защото бях като ударен с мокър парцал.