Стивън Кинг
Джойленд (64)

Седмичникът на Хевънс Бей излизаше в четвъртък и заглавието в броя от четвърти октомври гласеше „СЛУЖИТЕЛ НА ДЖОЙЛЕНД ЗА ВТОРИ ПЪТ СПАСЯВА ЧОВЕШКИ ЖИВОТ.“ Което според мен беше преувеличение. За Холи Стансфийлд не отричам заслугата си, но имах само частичен принос за това неприятният Еди Паркс да отърве кожата. Истинската спасителка (тук свалям шапка-кучеглавка и на Лейн Харди) беше Уенди Кигън, защото ако не беше скъсала с мен през юни, тази есен щях да съм в Ню Хемпшир, на хиляда и сто километра от Джойленд.

Така или иначе нямах представа, че ми предстои още веднъж да спася човешки живот; подобни предчувствия са отредени за хора като Рози Голд и Майк Рос. Мислех си само за предстоящото посещение на Ерин и Том, когато отидох в парка на първи октомври след поредния дъждовен уикенд. Още беше облачно, но в чест на понеделника дъждът беше спрял. Еди седеше на трона си, тоест на щайгата за ябълки пред „Къщата на ужасите“, и пушеше обичайната си сутрешна цигара. Вдигнах ръка за поздрав. Той не си направи труда да ми отговори, само стъпка фаса си и се наведе да го тикне под щайгата. Бях виждал да го прави петдесет пъти или повече (и понякога се питах колко ли фасове са се натрупали под въпросната щайга), само че този път вместо да повдигне щайгата, той остана наведен.

Дали изглеждаше изненадан? Не мога да кажа. Докато осъзная, че нещо не е наред, вече виждах само омазаната му с грес кучеглавка, а главата му бе отпусната между коленете. Продължи да се накланя, накрая направи кълбо напред, просна се по гръб с разкрачени крака и с лице към облачното небе. Не изглеждаше изненадан, лицето му беше изкривено от болезнена гримаса.

Захвърлих торбичката с обяда си, изтичах до него и коленичих.

— Еди? Какво ти е?

— Съъъъцето… — успя да каже.

Изрече го завалено и първо не го разбрах, но видях, че притиска с ръка сърцето си (разбира се, пак беше с ръкавици).

Дев Джоунс от периода преди Джойленд щеше да се развика за помощ, но след като четири месеца бях говорил на дъра-бъра, думата помощ изобщо не ми хрумна. Дълбоко си поех въздух, вдигнах глава и с все сила изкрещях:

— Подкрепление!

Наблизо се оказа само Лейн Харди и довтаса след броени минути.

Сезонните работници не трябваше да владеят сърдечен масаж, когато постъпваха на работа, но бяха длъжни да се научат. Благодарение на курса за оказване на първа помощ, който бях изкарал като тийнейджър, аз вече го знаех. Бяхме го усвоили край басейна на Младежката християнска асоциация чрез упражнения върху манекен, носещ странното име Хъркимър Цацата. Сега за пръв път имах възможност да приложа теорията на практика и знаете ли какво? Не беше особено различно от номера, който вкарах в действие да изкарам хотдога от гърлото на малката Стансфийлд. Не носех козината и не се налагаше прегръдка, но пак опираше до прилагане на груба сила. Спуках четири ребра на дъртия негодник и счупих едно. За което ни най-малко не съжалявам.

Когато Лейн пристигна, вече бях коленичил до Еди и му правех сърдечен масаж, като наблягах с цялата си тежест върху ръбовете на дланите си, а после отпусках и се ослушвах да чуя дали си поема дъх.

— Майчице! — възкликна Лейн. — Инфаркт ли?

— Да, почти съм сигурен. Повикай линейка.

Най-близкият телефон беше в барачката край стрелбището на Татенцето Алан — неговата „кучешка колиба“ на дъра-бъра. Беше заключена, но Лейн притежаваше вълшебните ключове: три шперца, които отваряха всичко в парка. Затича се към бараката, аз продължих сърдечния масаж. Бедрата вече ме боляха, коленете ми бяха жестоко разранени от твърдата настилка на Джойленд Авеню. След всеки пет натискания броях бавно до три и се ослушвах дали Еди ще вдиша, но уви! Нямаше веселие в увеселителния парк „Джойленд“, не и за Еди. Нямаше ефект след първите пет, нито след вторите пет, нито след половин дузина петици. Той не помръдваше — ръцете му с вечните ръкавици бяха отпуснати до тялото, устата му беше отворена. Проклетият Еди Паркс. Взирах се в него, когато Лейн дотича обратно и извика, че линейката била на път.

„Няма да го направя — казах си. — Проклет да съм, ако го направя.“

После се наведох, същевременно още веднъж натиснах гърдите му и допрях уста до неговата. Не беше гадно, колкото очаквах. Устните му бяха горчиви от цигарите, усетих и някаква миризма… мили Боже, май беше на люти чушлета, вероятно от омлета, с който беше закусил. Още по-плътно притиснах устни до неговите, за да ги запечатам, с пръсти прещипах ноздрите му и вдишах в гърлото му.

Направих го пет-шест пъти, преди той да задиша. Спрях притискането на гръдния кош, за да видя какво ще стане, и той продължи да диша. Сигурно добре си беше похапнал през този ден. Обърнах го настрани, в случай че повърнеше. Лейн стоеше до мен с ръка на рамото ми. Скоро след това чухме приближаващия се вой на сирена.

Лейн забърза към портала да ги посрещне и насочи. Загледах се в озъбените зелени лица на чудовища на фасадата на „Къщата на ужасите“. Над тях с размазани зелени букви беше написано: „ВЛЕЗ, АКО ТИ СТИСКА.“ Хванах се, че отново мисля за Линда Грей, която беше влязла жива и здрава, а след няколко часа бяха изнесли трупа й. Вероятно умът ми се отплесна в тази посока, защото Ерин се беше добрала до информация за убийството. Информация, която я плашеше. Мислех си също за убиеца на Линда.

„Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб.“

Косата на Еди беше преждевременно побеляла — типично за закоравелите пушачи, — но може да е била руса преди четири години. И той винаги носеше ръкавици. Разбира се, беше твърде стар да е мъжът, придружавал Линда Грей при последната й обиколка в мрака, обаче…

Линейката наближаваше, но според мен — твърде бавно. Виждах как Лейн стои на портала и с жестове подканва шофьора да побърза. Престраших се и смъкнах ръкавиците на Еди. Пръстите му бяха олющени, опакото на дланите му беше червено под плътния слой бял крем. Нямаше татуировки.

Само псориазис.