Стивън Кинг
Джойленд (94)

Отидох в салона и изчаках Ани да се облече. След малко тя се появи — отново беше с джинси и с пуловер. Спомних си синия сутиен под пуловера и ако щете вярвайте, отново се възбудих.

— Оставаме приятели, нали? — попита тя.

— Да, но искам да сме много повече.

— На мен също ми се иска, обаче сме дотук. Ако ме харесваш колкото аз теб, ще го приемеш. Можеш ли?

— Да.

— Радвам се.

— Колко още ще останете с Майк?

— Ако бурята не събори къщата тази нощ ли?

— Няма да я събори.

— Седмица. Майк има назначени прегледи при специалисти в Чикаго, които започват на седемнайсети, което означава, че трябва да се приберем преди това, та той да не бъде уморен от пътуването. — Дълбоко си пое дъх и добави: — Ще поканя дядо му на гости, но първо ще уговоря с него някои основни правила. Като начало, никакви бръщолевения за Исус.

— Ще се видим ли, преди да заминете?

— Да. — Тя ме прегърна и ме целуна. — Но не по този начин. Иначе още повече ще си объркам живота. Знам, че ме разбираш.

Кимнах.

— А сега си върви, Дев. Беше прекрасно. Благодаря ти. Най-хубавото преживяване оставихме за накрая, нали?

Така си беше. Преживяване, изпълнено със светлина и с радост, а не с мрак и със заплашителни сенки.

— Съжалявам, че не мога да направя повече. За теб. За Майк.

— И аз съжалявам — промълви Ани. — Само че е невъзможно да сме заедно в този наш свят. Ела утре на вечеря, ако бурята не е прекалено свирепа. Майк ще ти се зарадва.

Боже, колко беше красива! Харесвах я дори така — боса и с избелели джинси. Искаше ми се да я грабна в обятията си и да я отнеса в някакво безоблачно и щастливо бъдеще.

Не я прегърнах. Тръгнах си. „Само че е невъзможно да сме заедно в този наш свят“ — беше казала тя. И беше права.

Дяволски права.