Стивън Кинг
Джойленд (71)

Утрото беше студено и ветровито, затова отидох в Джойленд с колата и я паркирах до пикапа на Лейн. Беше рано и автомобилите ни бяха единствените на паркинг А, който беше достатъчно голям да побере петстотин превозни средства. Опадали сухи листа препускаха по асфалта и шумоленето им ми напомни паяците от съня ми.

Лейн седеше на шезлонг пред шатрата на мадам Фортуна (която скоро щеше да бъде демонтирана и прибрана на склад за през зимата). Ядеше кифличка, дебело намазана с меко сирене. Шапката му беше килната под обичайния тарикатски ъгъл, зад ухото му пак беше затъкната цигара. Единственото ново у него беше дънковото яке. Още едно подсещане (сякаш ми беше необходимо), че циганското лято е свършило.

— Джоунси, Джоунси, изглеждаш самотен. Искаш ли кифличка? Имам повече.

— Давай — казах. — Може ли да поговоря за нещо с теб, докато похапвам?

— Дошъл си да изповядаш греховете си ли? Сядай, синко.

Той посочи два сгънати шезлонга, подпрени на шатрата.

— Не е греховно — казах и разпънах единия шезлонг. Седнах и взех кафявото пликче, което ми подаваше. — Само че дадох обещание и сега се боя, че може да не го изпълня.

Разправих му за Майк и как съм убедил майка му да го пусне в парка — трудна задача предвид емоционалното й състояние. Завърших с мисълта, която ми хрумна посред нощ, че Фред Дийн няма да разреши. Не споменах само кошмара, който ме беше събудил.

— Я кажи — подхвърли Лейн, когато свърших, — мамичка хваща ли окото?

— Ами… да. Няма спор, но не по тази причина…

Той ме потупа по рамото и ме възнагради с покровителствена усмивка, която ми дойде в повече.

— Ясна е работата, Джоунси.

— Лейн, тя е с десет години по-възрастна от мен!

— Ако получавах по долар на всяка мацка, десет години по-млада от мен, с която съм излизал, щях да си поръчам богата вечеря в „Ханратис“ в Хевънс Бей. Възрастта е само число и нищо повече, синко.

— Страхотно. Благодаря за урока по математика. А сега кажи много ли се издъних, като казах на момчето, че може да се повози на въртележката и на виенското колело?

— Яко си се издънил — отвърна той и сърцето ми замря. После вдигна пръст. — Обаче!

— Обаче?

— Определил ли си ден за вашето малко приключение?

— Не. Мислех си евентуално за четвъртък.

С други думи, преди пристигането на Том и Ерин.

— В четвъртък не става. Нито в петък. Хлапето и хубавото му майче ще бъдат ли в наличност следващата седмица?

— Предполагам, че да, но…

— Тогава го уговорете за понеделник или за вторник.

— Защо да чакаме?

— Заради вестника.

— Вестникът ли?

— Местният клюкарник. Излиза в четвъртък. Когато последният ти животоспасяващ подвиг попадне на първа страница, ще бъдеш героят на Фреди Дийн. — Лейн хвърли остатъка от кифличката си в най-близката кофа за смет, отбелязвайки две точки, и вдигна ръце, сякаш очертаваше вестникарско заглавие. — „Елате в Джойленд! Тук не само предлагаме развлечения, а и спасяваме хора!“ — Той се усмихна и накриви шапката си в другата посока. — Безценна реклама. Фред отново ще ти дължи услуга. А ти ще си я осребриш и ще благодариш.

— А как ще узнаят от вестника? Не вярвам Еди Паркс да им съобщи.

Макар че ако го направеше, без съмнение щеше да настоява описанието как практически съм смазал ребрата му да попадне в първия абзац.

Лейн направи гримаса.

— Все забравям колко си невежа, Джоунси, относно обичаите в нашите селения. Единствените рубрики, които се четат в тази постелка за котешки тоалетни, са полицейската хроника и повикванията до „Бърза помощ“. Само дето повикванията са доста редки. Заради теб днес в обедната почивка ще изприпкам до редакцията на „Банър“ и ще светна лапнишараните за твоя героизъм. Мигом ще пратят някого да те интервюира.

— Не ми се иска да…

— Мили боже, бойскаут с медал за скромност. Я стига! Нали искаш малкият да направи обиколка на парка?

— Да.

— Тогава дай интервю. И се усмихвай лъчезарно, когато те снимат.

Така че — ако превъртя напред събитията, — горе-долу това и направих.

Докато сгъвах стола, той продължи:

— Нашият Фреди Дийн като нищо щеше да каже „Майната й на застраховката“ и щеше да рискува. Не му личи, обаче е потомствен панаирджия. Баща му е бил средна ръка фльонга в трети ешелон. Фреди ми каза веднъж как татко му разнасял мичиганска пачка, достатъчно дебела, че да задави кон.

Знаех какво означават „средна ръка“, „фльонга“ и „трети ешелон“, но не и „мичиганска пачка“. Лейн се засмя, като го попитах.

— Двайсетачки от двете страни, а между тях еднодоларови или просто зелени хартийки. Чудесна хватка за премятане на бакшиши. Но на Фреди слабото му място е другаде.

— Къде?

— Панаирджиите имат слабост към завързани бройки с впити полички и към деца, към които съдбата е била жестока. Също така имат алергия към всякакви лапнишарански правила. Което включва разните счетоводно-финансови измишльотини.

— Ами тогава няма нужда да…

Той вдигна ръка да ме прекъсне:

— Ти най-добре си вържи гащите. Дай интервюто.

Фотографът на „Банър“ ме изтъпани пред „Мълнията“. Втресе ме, като видях снимката. Бях примижал и според мен приличах на селския идиот, но пък свърши работа. Вестникът беше върху бюрото на Фред, когато влязох при него в петък сутринта. Той хъмка и се почесва, докато накрая удовлетвори молбата ми, при условие, че Лейн не се отделя от нас, докато детето и майка му са в парка.

Лейн прие без хъмкане и почесване. Заяви, че искал да опознае приятелката ми и избухна в смях, като видя как кипнах.

Обадих се на Ани по-късно сутринта, като използвах същия телефон, от който Лейн беше повикал линейката. Казах й, че съм уредил обиколка на парка за вторник сутринта, ако времето е хубаво, а ако не е — за сряда или четвъртък. И после затаих дъх.

Тя дълго мълча, после въздъхна.

Накрая каза, че е съгласна.