Стивън Кинг
Джойленд (65)

Веднага щом го качиха в линейката, за да го закарат в малката болница в Хевънс Бей, изтичах до най-близката тоалетна и дълго се жабурих с вода. Сума време не пропъдих вкуса на проклетите люти чушлета и оттогава не искам и да ги видя.

Излязох и заварих отвън Лейн Харди.

— Велико беше — промърмори. — Ти го върна от онзи свят.

— Още не е вън от опасност, а може да има и мозъчни увреждания.

— Може би да, може би не, но ако те нямаше, вече щеше да е гушнал букета. Първо момиченцето, сега дъртия мръсник. Току-виж съм започнал да те наричам Исус вместо Джоунси, защото наистина си спасител.

— Направи го и съм ХП. — На дъра-бъра това означаваше „хванал пътя“, което пък на нормален език би трябвало да гласи, че ще напусна завинаги.

— Майтапът настрана, но ти се справи отлично, Джоунси. Направо изтрепа рибата.

— Вкусът му още ми е в устата — оплаках се. — Пфу!

— Сигурно, обаче погледни нещата от хубавата им страна. Него вече го няма и ти най-сетне си свободен. Май така ще ти е по-добре, а?

О, да, определено щеше да ми е по-добре.

Лейн измъкна от задния си джоб ръкавици от нещавена кожа. Ръкавиците на Еди.

— Намерих ги на земята. Защо си му ги свалил?

— Ами… да дам възможност на ръцете му да подишат. — Обяснението беше суперглупаво, но истината щеше да прозвучи още по-тъпо. Невероятно беше, че и за миг съм допуснал възможността Еди Паркс да е убиецът на Линда Грей.

— По време на курса за първа помощ ни учеха, че кожата на жертвите на инфаркт не бива да е покрита с… нещо. По някакъв начин помагало. — Свих рамене. — Поне така се предполага.

— Ти да видиш… Човек учи по нещо ново всеки ден. — Той ми подаде ръкавиците. — Сигурно ще мине много време, преди Еди да се върне, ако изобщо се върне, така че по-добре ги прибери в кучешката му колиба.

— Добре — отвърнах. Така и направих.

Но по-късно същия ден се върнах в бараката и ги взех. Взех и друго.