Стивън Кинг
Джойленд (51)

Дали Ани и Майк Рос седяха в края на дъсчената пътека пред зелената викторианска къща, когато във вторника след Деня на труда вървях по брега към парка? Спомням си топлите кроасани, които похапвах в движение, и кръжащите над мен чайки, но за Ани и Майк не съм съвсем сигурен. По-късно те станаха толкова важен елемент от пейзажа, че ми е невъзможно да определя точния момент, в който за първи път ги забелязах. Нищо не обърква паметта като постоянното повторение.

Десет години след събитията, за които ви разказвам, вече бях (като наказание за греховете ми, предполагам) щатен автор в списание „Кливланд“. Повечето от първите си чернови пишех на бележници с жълти страници в кафенето на Трета Западна улица близо до стадиона „Лейкфронт“, на който по онова време се играеха домакинските мачове на „Индианс“. Всеки ден в десет някаква млада жена идваше, купуваше четири-пет кафета и ги занасяше в съседната агенция за недвижими имоти. И нея също не знам кога видях за първи път. Знам само, че един ден я забелязах и осъзнах как понякога на излизане поглежда към мен. Дойде денят, в който отвърнах на погледа й и тя ми се усмихна. Аз също се усмихнах. След осем месеца се оженихме.

И с Ани, и с Майк беше така; в един ден се превърнаха в реална част от моя свят. Винаги им помахвах, момчето в инвалидната количка ми отвръщаше със същия жест, а кучето ме наблюдаваше — присвиваше уши срещу ветреца, който рошеше козината му. Жената беше руса и красива — с високи скули, раздалечени сини очи и плътни устни, от онези, дето винаги изглеждат леко подпухнали. Момчето в инвалидната количка носеше шапка на „Уайт Сокс“, която покриваше ушите му. Изглеждаше много болно. Ала усмивката му бе жизнерадостна. Независимо дали минавах на отиване или на връщане, то винаги ми се усмихваше. Един-два пъти дори вдигна два пръста — жеста за мир, и аз му отвърнах. Момчето беше свикнало с мен, както аз с него. Струва ми се, че дори кучето Майло започна да ме приема като част от пейзажа. Само жената се държеше дистанцирано. Често когато минавах, даже не вдигаше очи от книгата си. Ако случайно ме погледнеше, не ми махаше и никога не направи жеста за мир.