Стивън Кинг
Джойленд (69)

„Завръщането на краля“ не беше толкова сложна книга като „Дисертацията“, но тази вечер не бих могъл да прочета дори „Котаракът в чизми“. Вечерях спагети от консерва (престорих се, че не чувам подмятанията на госпожа Шопло как някои млади хора малтретират телата си), качих се в стаята си и седнах до прозореца, взрян в тъмнината и заслушан в постоянния ритмичен шум на прибоя.

Тъкмо когато задрямвах, госпожа Шопло почука тихичко на вратата ми и съобщи:

— Търсят те по телефона, Дев. Обажда се малко момче.

Бързешком слязох в салона, защото се сещах само за едно малко момче, което би ме потърсило.

— Майк?

Той каза тихо:

— Мама спи. Била уморена.

— Не се съмнявам — отвърнах, като си припомних как й се бяхме нахвърлили.

— Да, нахвърлихме й се — рече Майк, сякаш бях изказал мисълта си гласно. — Налагаше се.

— Майк… можеш ли да четеш мисли? Четеш ли моите?

— Не съм сигурен. Понякога виждам и чувам разни неща, това е всичко. А понякога ми хрумват идеи. Моя беше идеята да дойдем в къщата на дядо. Мама каза, че той никога няма да ни позволи, но аз знаех, че ще го направи. Каквато и свръхестествена дарба да имам, е наследена от него. Той лекува хора. Случва се да мошеничества, но понякога наистина ги изцелява.

— Защо се обаждаш, Майк?

Той се оживи:

— За Джойленд! Наистина ли може да се повозим на въртележката и на виенското колело?

— Почти съм сигурен.

— А да стреляме на стрелбището?

— Може би. Ако майка ти позволи. Всичко зависи от одобрението й. Това означава…

— Знам какво означава — прекъсна ме нетърпеливо. После детинската му възбуда бликна отново. — Върховно ще бъде!

— Няма да се качваме на бързите съоръжения — да сме наясно. Така или иначе вече са зазимени. — Виенското колело „Каролайна“ също е зазимено, но с Лейн Харди ще го пуснем за четирийсет минути. Другата причина е…

— Знам, знам, сърцето ми. Виенското колело ми стига. Виждаме го от края на дъсчената пътека. Сигурно отгоре светът се вижда като от хвърчилото ми.

Усмихнах се.

— Да, нещо такова. Но помни, само ако майка ти разреши. Тя е шефът.

— Правим го за нея. Ще разбере, когато отидем там. — Говореше някак свръхестествено уверен в думите си. — И за теб също, Дев. Но най-вече за жената. Твърде дълго е била тук. Вече иска да си отиде.

Зяпнах, но нямаше опасност от устата ми да потекат лиги, защото беше пресъхнала.

— Откъде… — изграчих. Отново преглътнах. — Откъде знаеш за жената?

— Не знам, но ми се струва, че заради нея дойдох тук. Казах ли ти, че не е бяла?

— Да, но каза също, че не знаеш какво означава. Знаеш ли вече?

— Не. — Малчуганът се закашля. Изчаках. Когато пристъпът отмина, той добави: — Затварям! Мама се събуди. Сега ще будува до посред нощ и ще чете.

— Наистина ли?

— Да. Дано ми разреши да се кача на виенското колело.

— Казва се „Каролайна“, но хората, които работят там, го наричат „Железарията“. — Някои, например Еди, му викаха „желязната бракма“, но това го премълчах. — Служителите в Джойленд си имат таен език.

— Железарията. Ще запомня. Дочуване, Дев.

Чух изщракване — беше затворил.