Стивън Кинг
Джойленд (17)

Върнах се в голямата сива къща в Хевънс Бей и веднага видях, че табелката с мидени черупки е свалена — госпожа Шопло беше намерила достатъчно наематели за през лятото. Благославях Лейн Харди, задето ме посъветва да си ангажирам жилище. Временните работници в Джойленд бяха пристигнали и всички пансиони в града бяха препълнени.

На втория етаж се разполагахме двамата с Тина Акърли, библиотекарката. Госпожа Шопло беше дала стаите на горния етаж на слабичка червенокоса студентка по живопис на име Ерин Кук и на един възпитаник на „Рътгърс“ на име Том Кенеди. Ерин, която бе карала курсове по фотография и в гимназията, и в „Бард“, беше назначена като Холивудско момиче. Колкото до нас с Том…

— Аз съм от Усмихнати услужливци — обяви той. — С други думи, общ работник. Така поне написа в заявлението ми онзи Фред Дийн. Ами ти?

— Същото — отвърнах. — Според мен означава чистачи.

— Съмнявам се.

— Нима? И защо?

— Защото сме бели — отсече той и макар да не се разминахме и с чистенето, той донякъде се оказа прав. Екипът от чистачи — двайсет мъже и над трийсет жени с работни гащеризони с избродиран на горното джобче Хауи Щастливата хрътка — се състоеше само от хаитянци и доминиканци, почти със сигурност нелегално пребиваващи. Живееха отделно в селище на петнайсет километра от лунапарка и пътуваха до Джойленд и обратно с два излезли от употреба училищни автобуса. С Том щяхме да получаваме по четири долара на час, а Ерин — малко повече. Бог знае колко изкарваха онези чистачи. Бяха експлоатирани, разбира се, а фактът, че в южните щати се трудеха безброй нелегални емигранти, чието положение беше много по-тежко, не оправдаваше собствениците на лунапарка. От друга страна, на чистачите никога не им се налагаше да обличат козината. Нито на Ерин.

Ние с Том обаче я обличахме.