Стивън Кинг
Джойленд (14)

През пролетта на 1973 година — последната от детството ми, като се замисля — виждах бъдеще, в което Уенди Кигън беше Уенди Джоунс… или може би Уенди Кигън-Джоунс, ако искаше да е модерна и да запази и своята фамилия. Щяхме да живеем в къща на брега на езеро в Мейн или в Ню Хемпшир, изпълнена с врявата на две малки Кигън-Джоунсчета, в която щях да пиша книги, не точно бестселъри, но достатъчно касови да ни осигурят охолен живот и (много важно за мен) да бъдат оценени ласкаво от литературните критици. Мечтата на Уенди да отвори малък бутик за дрехи (също ласкаво приет от клиентите) щеше да се сбъдне, аз щях да водя семинари за творческо писане, в които даровитите студенти да дават мило и драго да се запишат. Разбира се, плановете, плод на въображението ми, се провалиха, затова и по-късно си мислех, че е някак съдбовно, дето последната ни среща като гаджета беше в кабинета на въображаемия професор Джордж Б. Нейко.

През есента на 1968 година завърналите се в университета студенти открили „кабинета“ на професор Нейко под стълбите на мазето в Хамилтън Смит Хол. На стените висяха фалшиви дипломи, странни акварели с етикети „Албанско изкуство“ и схеми, указващи местата на гостите около масата, като в квадратчетата фигурираха имената на хора с имена като Елизабет Тейлър, Робърт Цимерман и Линдън Бийнс Джонсън. Безразборно бяха нахвърляни есета на несъществуващи студенти. Спомням си, че едно беше озаглавено „Сексбомби от Ориента“. Друго носеше названието „Ранната поезия на Чтълху: анализ“. Към обзавеждането спадаха и три пепелника на стойки като онези пред заведенията. От вътрешната страна на стълбището беше залепен надпис: „ПРОФЕСОР НЕЙКО ПОВЕЛЯВА: ЛАМПАТА, РАЗРЕШАВАЩА ПУШЕНЕТО, ВЕЧНО ДА ГОРИ!“ На разположение бяха две паянтови кресла и още по-паянтово канапе, идеално за влюбени двойки, дошли да се натискат.

В срядата преди последния ми изпит беше необичайно горещо и влажно за сезона. Към един следобед започнаха да се скупчват буреносни облаци, а към четири, когато Уенди бе склонила да се срещне с мен в сутеренния „кабинет“ на Джордж Б. Нейко, небето се продъни и се изля порой. Изпреварих я с пет минути. Тя пристигна вир-вода, но в повишено настроение. В косата й блестяха дъждовни капчици. Хвърли се в прегръдките ми, засмя се и се притисна към мен. Тресна гръмотевица, малкото лампи в мрачния сутерен замигаха.

— Прегърни ме, прегърни ме, прегърни ме — избъбри. — Дъждът е толкова студен!

Стоплих я, а тя ме подпали. На бърза ръка се озовахме на разнебитеното канапе — прегръщах я през раменете и докосвах едната й гърда (тя не носеше сутиен), другата си ръка бях пъхнал под полата й и напипвах копринените й гащички, украсени с дантели. Уенди ми позволи да я подържа там за минута, после се надигна, седна и оправи косата си.

— Достатъчно — каза превзето като благопристойна дама. — Ами ако влезе професор Нейко?

— Не мисля, че ще се случи, а ти? — Усмихвах се, но усещах познатото пулсиране в слабините. Понякога Уенди облекчаваше състоянието ми (беше станала твърде изкусна в онова, което наричахме „чекия през панталона“), но не вярвах през този ден да е толкова благосклонна.

— Може пък да влезе някоя студентка — подхвърли. — Да се моли за по-висока оценка, та да мине в горен курс. „Моля ви се, професор Нейко, ама много ви се моля, готова съм на всичко…“

И това предположение беше идиотско, но наистина рискът да бъдем спипани да се натискаме на канапето беше голям. Тук постоянно идваха хора да оставят още есета, написани от измислени студенти, или да допълнят колекцията с поредния образец на албанското изкуство. Канапето беше удобно за секс, но не и мястото. Някога може би кътчето под стълбите е било чудесно любовно гнезденце, но не и откакто се беше превърнало в почти митично убежище за студентите от Свободния нюхемпширски университет.

— Как мина тестът ти по социология? — попитах я.

— Добре. Съмнявам се, че ще получа максимален брой точки, но знам, че съм го изкарала, което ми стига. Особено след като е последният. — Протегна се и докосна с пръсти стълбището, при което гърдите й се повдигнаха съблазнително. — Заминавам след… — Погледна часовника си. — Точно след час и десет минути.

— С Рене ли?

Не харесвах съквартирантката й, обаче не бях толкова луд, че да й го кажа. Единствения път, когато го споменах, с Уенди имахме кратко и озлобено пререкание, при което тя ме обвини, че се опитвам да управлявам живота й.

— Ами да, как иначе. Тя ще ме закара до дома на татко и мащехата ми. А след една седмица официално ставаме служителки на „Файлинс“!

Каза го толкова гордо, сякаш двете бяха приети за екскурзоводки в Белия дом, но и това премълчах. Имах други грижи.

— Остава уговорката да дойдеш в Бъруик в събота, нали?

Трябваше да пристигне сутринта, да прекараме заедно деня и тя да пренощува у дома. Щеше да спи в стаята за гости, естествено, но тя беше само на десетина крачки по коридора. Предвид факта, че можеше да не се видим чак до есента, реших, че вероятността „онова“ да се случи, е много голяма. То се знае, малките деца вярват в Дядо Коледа, а първокурсниците в Свободния нюхемпширски университет живееха понякога цял семестър със заблудата, че Джордж Б. Нейко е реално съществуващ преподавател и води лекции по английска литература.

— Абсолютълно. — Огледа се и плъзна ръка нагоре по бедрото ми. Когато стигна до чатала ми, леко подръпна онова, което откри там. — Ела, бебчо.

Така че все пак получих моята „чекия през панталона“. Беше едно от добрите изпълнения на Уенди, бавно и ритмично. Отново тресна гръмотевица и шумът от дъжда премина в кух тропот, когато заваля градушка. Накрая Уенди ме стисна, с което засили и удължи удоволствието от оргазма.

— Гледай добре да се наквасиш, докато се прибереш в общежитието, или целият свят ще разбере какви сме ги вършили тук. — После скочи на крака. — Изчезвам, Дев. Не съм приключила с багажа.

— Ще те взема по обед в събота. Татко ще приготви за вечеря прочутото си задушено пиле.

Тя още веднъж каза „абсолютълно“; също като надигането на пръсти, за да ме целуне, това беше запазена марка на Уенди Кигън. Само че в петък вечер ми се обади да ми съобщи, че Рене променила плановете си и щели да заминат за Бостън два дни по-рано.

— Съжалявам, Дев, но тя ми осигурява транспорта.

— Можеш да вземеш автобуса — възразих, но вече знаех, че няма да го направи.

— Обещала съм, миличък. Освен това имаме билети за „Пипин“ в „Импириъл“. Бащата на Рене ни ги е купил, за да ни изненада. — Помълча и добави: — Радвай се за мен. Ето на, отиваш чак в Северна Каролина, а аз се радвам за теб.

— Радостен съм — отвърнах. — Пръскам се от радост.

— Така те искам. — Понижи глас и тонът й стана заговорнически: — Следващия път, като сме заедно, ще ти се реванширам. Обещавам.

Така и не спази обещанието си, но пък и не й се наложи да го наруши, защото повече не я видях след онзи ден в „кабинета“ на професор Нейко. Даже не й позвъних по телефона, за да я обсипя с обвинения. Така ме посъветва Том Кенеди (скоро ще стигнем и до него) и вероятно беше прав. Може би Уенди очакваше такъв разговор, нищо чудно дори да го желаеше. Ако е така, била е разочарована.

Надявам се да е била. Оттогава изминаха много години, отдавна съм загърбил някогашното страдание, но още се надявам да е била разочарована.

Любовта оставя дълбоки белези.