Стивън Кинг
Джойленд (60)

На другата сутрин не получих от Ани Рос допълнителни сведения относно семейното си положение, за сметка на което Майк ме засипа с информация. Получих и прекрасен плодов шейк. Каза, че сама си кваси киселото мляко и то бе смесено с пресни ягоди, с които бог знае откъде се бе сдобила. Аз занесох кроасани и боровинкови мъфини от „Пекарната на Бети“. Майк не посегна към сладкишите, но пък изпи шейка си и помоли за още един. Като видях как майка му зяпна, прецених, че е смайващ напредък. И то в добрия смисъл.

— Сигурен ли си, че ще изпиеш още един?

— Може би половинка. — Какво ти става, мамо? Нали все ми казваш как пресният йогурт ще ми помогне да се изходя по голяма нужда?

— Темата е крайно неподходяща за пред хора, Майк. — Тя се изправи и ме изгледа изпод око.

— Не бой се — заяви Майк. — Ако се опита да ми посегне, ще насъскам Майло по него.

Страните й пламнаха.

— Майкъл Евърет Рос!

— Извинявай.

Не изглеждаше разкаян. Очите му искряха.

— Не се извинявай на мен, а на господин Джоунс.

— Извинението е прието.

— Ще го наглеждаш ли, господин Джоунс? Няма да се бавя.

— С удоволствие, ако ме наричаш Девин.

— Добре, така да е.

Тя забърза по дъсчената пътека, като се спря веднъж и се обърна да ни погледне. Явно много й се искаше да се върне, но накрая перспективата да натика още малко калории в болезнено слабия си син й се видя твърде съблазнителна и тя продължи напред.

Майк я проследи с поглед как се качва по стъпалата към задния вътрешен двор и въздъхна:

— Сега ще трябва да го изпия.

— Е, нали сам го поиска?

— Само за да поговоря с теб, без тя да се меси. Обичам я, то се знае, но тя вечно ми се бърка. Сякаш това, че не съм наред, е голяма и срамна тайна, която трябва да опазим. — Той сви рамене. — Имам мускулна дистрофия. Затова съм в инвалидна количка. Мога да ходя, но шините и патериците са голяма досада.

— Съжалявам — избъбрих. — Гадна работа, Майк.

— Така е, но я имам, откакто се помня, така че не е чудо голямо. Само дето е специален вид, нарича се мускулна дистрофия тип Дюшан. Болните от нея се гътват малко след десетгодишна възраст или скоро след като навършат двайсет.

Вие ми отговорете: какво да кажеш на десетгодишно хлапе, което току-що ти е съобщило, че живее със смъртна присъда?

— Обаче! — Той вдигна пръст. — Спомняш ли си как тя каза, че съм боледувал миналата година?

— Майк, не бива да споделяш, ако не искаш.

— Само че аз искам. — Той ме гледаше напрегнато. Може би дори настоятелно. — Защото ти имаш желание да знаеш. Може би дори изпитваш необходимост да знаеш.

Отново си спомних Фортуна. „Две деца — беше ми казала. — Момиче с червена шапка и момче с куче.“ Едно от тях притежавало способността да чете мисли, но не знаеше кое. Аз вече знаех.

— Мама каза, че съм преодолял болестта. Как мислиш, права ли е?

— Кашляш лошо — осмелих се да продумам, — а иначе… — Не знаех как да завърша. „Иначе краката ти са като сухи съчки. Иначе приличаш на майка си и бих могъл да вържа връвчица на гърба ти и да те пусна в небето като хвърчило. Иначе, ако трябва да гадая кой ще живее по-дълго, Майло или ти, бих заложил на кучето.“

— Разболях се от пневмония веднага след Деня на благодарността. Когато не се подобрих след няколко седмици в болницата, лекарят каза на мама, че сигурно ще умра и че тя трябва да се подготви.

„Но не го е казал пред теб — помислих си. — Никога не съобщават такива неща пред пациента.“

— Аз обаче се позакрепих — изрече той с известна гордост. — Дядо ми се обади на мама. Мисля, че говориха за пръв път от много време. Не знам кой му беше съобщил, но той има свои хора навсякъде, може да е бил всеки от тях.

„Свои хора навсякъде“ беше малко параноично, но не продумах. По-късно разбрах, че въобще не е параноично. Дядото на Майк наистина имаше свои хора навсякъде и всички почитаха Исус, националния флаг и Националната стрелкова асоциация, макар вероятно не в този ред.

— Дядо каза, че съм се разболял от пневмония по Божията воля. Мама му отвърна, че само глупости знае да дрънка, както като казал, че мускулната ми дистрофия е дошла като Божие наказание. Заяви му, че съм жилав малък кучи син и че Бог няма нищо общо със заболяването ми. После му затвори.

Майк може да беше чул нейните реплики в разговора, но не и тези на дядо си, а силно се съмнявах, че Ани му ги е предала. Все пак бях убеден, че не си измисля. Установих, че се надявам майка му да се забави. Това тук не беше като да слушам брътвежите на мадам Фортуна. Вярвах, че тя притежава (и още го вярвам след толкова години) мъничка и автентична способност на екстрасенс, съчетана с отлично разбиране на човешката природа и поднесена в лъскава панаирджийска обвивка. При Майк нещата бяха по-ясни. По-прости. По-чисти. Не беше като да видиш духа на Линда Грей, но имаше някакво родство с това чувство. Докосвах се до друг свят.

— Мама каза, че никога няма да се върне тук, но ето ни, тук сме. Защото исках да дойда на брега, да пускам хвърчило и защото няма да доживея дори до дванайсет години, камо ли до двайсет. Заради пневмонията е. Вземам стероиди и те помагат, но пневмонията, съчетана с мускулната дистрофия тип Дюшан, прееба белите ми дробове и сърцето.

Той ме погледна с детинско предизвикателство, като следеше как ще реагирам на нецензурната дума. Не реагирах, естествено. Твърде зает бях да мисля върху смисъла на казаното, за да се вълнувам от речника му.

— И така — промълвих. — Казваш ми, с други думи, че допълнителният нектар с йогурт не би помогнал.

Той отметна глава и се разсмя, после отново се закашля — по-силно от всякога. Разтревожих се, приближих се до него и го потупах по гърба… ала лекичко. Сякаш докоснах крехки пилешки костици. Майло излая веднъж и постави лапите си върху единия недъгав крак на момчето.

На масата имаше две кани — с вода и с прясно изцеден портокалов сок. Майк посочи тази с водата и аз му налях половин чаша. Когато се опитах да я придържам, той ме изгледа раздразнено, при все че пристъпът на кашлица още не бе отминал, и я взе. Разля малко върху ризата си, но повечето отиде в гърлото му и кашлянето постихна.

— Този път беше гадно — рече и потупа гърдите си. — Сърцето ми препуска като лудо, копелето. Не казвай на майка ми.

— Боже мой, хлапе! Сякаш тя не знае.

— Твърде много знае, така си мисля. Знае, че може би имам още три добри месеца и после четири-пет много лоши. Ще бъда на легло и няма да мога да правя нищо, освен да дишам кислород и да гледам „Военнополева болница“ и „Албърт Дебелака“. Единствената дилема е дали да допусне баба и дядо Рос да дойдат на погребението или не.

Беше кашлял толкова силно, че очите му се бяха навлажнили, но не от сълзи. Беше мрачен, ала овладян. Миналата вечер, когато хвърчилото се издигна и той го чувстваше как дърпа връвчицата, изглеждаше по-малък от годините си. Сега го гледах как се опитва да е много по-голям. Плашещото бе, че му се удаваше много добре. Очите му се впериха в моите.

— Тя знае. Само не е наясно, че аз знам.

Задната врата се блъсна. Погледнахме натам и видяхме Ани да върви към дъсчената пътека.

— Защо аз трябва да знам, Майк?

Той поклати глава.

— Нямам представа. Но не бива да говориш за това на мама, разстройва се. Има си само мен.

Изрече последното не с гордост, а с някакъв тъжен реализъм.

— Добре.

— О, и още нещо. За малко да забравя. — Стрелна поглед към нея — тя още беше на половината път, — после пак се обърна към мен. — Не е бяла.

— За какво говориш?

Майк Рос изглеждаше озадачен.

— Нямам представа. Когато се събудих сутринта, се сетих, че ще дойдеш да пием шейк и ми хрумна това изречение. Мислех си, че ти ще знаеш.

Ани се приближи. Беше наляла мъничко шейк в чаша за сок. Отгоре имаше цяла ягодка.

— Ммм, вкусно! — възкликна Майк. — Благодаря, мамо.

— Няма защо, скъпи.

Погледна мократа му риза, но не продума. Когато ме попита дали искам още сок, Майк ми намигна. Отвърнах, че искам. Докато тя го наливаше, малкият изля две препълнени лъжици от шейка в устата на Майло.

Тя отново се обърна към него и като видя чашата полупразна, възкликна:

— Виж ти, наистина си бил жаден.

— Нали ти казах?

— За какво си говорихте с господин Джоунс… с Девин?

— О, нищо особено. Бил е много тъжен, но вече е по-добре.

Не коментирах, но усетих как страните ми пламват. Когато се осмелих да погледна Ани, тя се усмихваше.

— Добре дошъл в света на Майк, Девин — рече и сигурно съм имал вид на глътнал златна рибка, защото тя се засмя звънливо. Прекрасен звук.