Стивън Кинг
Джойленд (53)

Една сутрин, както си вървях към Джойленд с обичайните кроасани, териерът Джак Ръсел най-сетне доприпка до мен да ме проучи.

— Майло, върни се веднага! — извика жената.

Майло се обърна да я погледне, после отново впери в мен блестящите си черни очи. Импулсивно откъснах парче от закуската си, приклекнах и му го подадох. Майло се втурна като стрела.

— Не го хранете! — кресна жената.

— О, мамо, стига пък ти — обади се момчето.

Майло я чу и не лапна късчето кроасан… но пък седна пред мен и протегна предните лапи. Дадох му хапката.

— Няма да го правя повече — казах и се изправих. — Но пък не можех да оставя без награда един отличен номер.

Жената изсумтя и се върна към книгата си, която беше дебела и сигурно трудна за държане. Момчето се провикна:

— Ние постоянно го храним. Само че не напълнява заради многото тичане.

Без да вдига очи от книгата си, майката припомни:

— Какво сме се разбрали за разговори с непознати, Майк?

— Не е съвсем непознат, след като го виждаме всеки ден — изтъкна хлапакът. Което бе логично поне от моя гледна точка.

— Аз съм Девин Джоунс — представих се. — Живея в пансиона на госпожа Шопло и работя в Джойленд.

— Значи не бива да закъснявате — промърмори жената, все така загледана в книгата.

Момчето сви рамене, сякаш да каже: „Какво да я правиш, такава си е.“ Беше бледо и прегърбено като старец, ала долових чувство за хумор в жеста му и в придружилия го поглед. Свих и аз рамене и продължих по пътя си. На следващата сутрин се погрижих да изям кроасаните си, преди да съм стигнал до голямата зелена къща, за да не изкушавам Майло, но помахах. Майк също ми махна. Жената беше на обичайното си място под зеления чадър и не държеше книга, но както обикновено се престори, че не ме забелязва. Красивото й лице беше безизразно. „Нямаш работа тук — сякаш казваше то. — Върви си в долнопробния лунапарк и ни остави на мира.“

Това и сторих. Ала продължих да им махам, а хлапето — да ми отвръща. Сутрин и вечер то ми махаше за поздрав.