Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сонора Блеър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Debt Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лин Хайтауър. Рекет

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2012

Коректор: Яна Лекарска

ISBN: 978-954-399-012-2

История

  1. — Добавяне

9

Сонора стоеше навън, опряла гръб в хладната тухлена стена, скръстила ръце на гърдите. Погледна нетърпеливо часовника си. Колко ли още ще чака, докато Сам дойде да я вземе?

Един интернист беше вдигнал високо бебето на Джой Стинет под зоркия поглед на две сестри и млад лаборант. Едната сестра протегна ръце, сякаш искаше да вземе детето.

Интернистът нежно целуна малката по шията. Бяха я изкъпали и облекли в розова памучна нощница, прекалено голяма за нея. Ръкавите бяха грижливо навити над пухкавите юмручета. Бебето възнагради лекаря с широка беззъба усмивка, от устничките му потече слюнка.

Сонора си спомни как навремето беше вдигала така своите деца. И те бяха малки и пухкави, с ококорени очички, с гладка розова кожа и мъх по главичките. Отвръщаха на усмивката й по същия начин и разперваха ръце и крака, сякаш искаха да полетят.

Хрумна й, че усмивките на невръстните дечица са като обещания за щастливо бъдеще. Без съмнение Джой и Карл Стинет бяха отглеждали децата си като всички нормални семейства. Бащата се връща от работа, голямата дъщеря приготвя кашата за братчето си, докато майката сгъва прането в спалнята и наглежда бебето. Случва се всеки ден, във всеки дом.

Прозрачните завеси, обграждащи леглото, се повдигнаха, доктор Гилейн беше първият от лекарите, които се изнизаха навън като мравки, напускащи мравуняка. Сестра-стажантка в розова униформа се зае с мъртвата. Измиване на трупа, окачване на етикетче с името на палеца на крака и изпращане в моргата.

Но не в моргата на болницата. Сонора си напомни да се свърже със съдебния лекар, на когото предстоеше да направи аутопсия на четиримата убити от семейство Стинет.

Гилейн се огледа. Нея ли търсеше? Рязко смени посоката, щом я видя. Погледите им се срещнаха. Той тръгна към нея.

Понякога между мъж и жена се случваше нещо. Нещо неизречено, но въпреки това пределно ясно. Навремето Сонора смяташе, че в подобни случаи един от двамата трябва да каже нещо, за да потвърди усещането, иначе другият ще си помисли, че взаимното привличане е само плод на фантазията му.

Но вече се бе научила да се доверява на интуицията си. Щом усеща нещо, значи то наистина съществува. Не е необходимо да прави или казва каквото и да било. Дори понякога е по-добре да не се предприема нищо.

— Кръвта по ръцете ти… От нея ли е? Не е твоя, нали? — Лекарят говореше, докато вървеше към кабинета си — мястото, където можеше да си почива, да преглежда пациенти, да води документацията си или да свири на устна хармоника, ако пожелае. Тя знаеше, че в стаята ще види китара, лаптоп, немска устна хармоника и по всяка вероятност кутия с шоколадови бисквити.

— В момента съм се пристрастил към мангото — подхвърли той. — Ти искаш ли?

— Чакам Сам — отвърна Сонора, но продължи да върви след него по облицования със зелени плочки коридор.

— Честно казано, в момента не съм в почивка — отбеляза Гилейн и набра кода за отваряне на вратата. — Блузата ти е съсипана.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Той въведе Сонора в кабинета, пусна чешмата и побутна детективката натам:

— Не проумявам защо всички жени с вашата професия се обличат в бяло.

— Защото бялото ми отива — изглеждам по-красива.

— Ти си единственото красиво ченге, което съм виждал. Е, имаше още едно в Хюстън, но… беше мъж, при това много нисък. — Той я погледна изпод око и добави: — Шегувам се. — Взе няколко хартиени салфетки и попи водата от дланите й.

Сонора не знаеше защо не помръдва и му позволява да бърше ръцете й. Трябваше да си тръгне. Да се захване за работа.

— Какво държиш, Сонора? — Разтвори пръстите й и взе златното кръстче, окачено на верижка с дебелината на косъм.

Беше на Джой Стинет.

Тя извади от джоба си пликче за веществени доказателства и прибра кръстчето.

Гилейн я отведе до тясната кушетка:

— Поседни за малко, скъпа.

В малкото помещение миришеше на пуканки и престояло кафе. Обзавеждането беше оскъдно — кушетка, бюро, мивка, полица, върху която бе поставена микровълнова печка, акустична китара, опряна на стената. Календар със снимки на арабски коне.

— Трябва да тръгвам.

— Ще изпиеш поне една чаша кафе с мен, дължиш ми го. Искам да ме запознаеш с подробностите.

Тя седна, питайки се защо го прави. Сам сигурно вече я чакаше. И все пак всяка жена имаше право да открадне няколко минути, за да измие кръвта от ръцете си и да начерви устните си.

— Какво търсиш? — попита я Гилейн. Беше с гръб към нея и наливаше кафе в сива чаша с надпис „Щатска полиция — Кентъки“.

— Червилото си.

— Почакай, ще ти услужа с моето.

Не беше сигурна дали наистина се шегува.

Той й поднесе чашата, взе бяло одеяло и загърна раменете й. Сонора осъзна, че се отнася с нея като с пациент, изпаднал в шок.

Не знаеше дали й е приятно или не. Одеялото беше много меко, чашата с кафе стопляше дланите й. Тя отпи от ароматната течност с дъх на шоколад, която не беше много подсладена.

— Господи, колко е хубаво!

— Ако някой ми даваше по долар всеки път, когато жена ми казва същото, щях да съм богат!

— Гилейн?

Той седна до нея и започна да масажира раменете й. Беше едър мъж със силни пръсти. От него лъхаше леко сладникава миризма на сапун или афтършейв.

— Тя нямаше никакви шансове да оцелее, нали?

— Мислиш, че можех да я спася, но не съм се постарал достатъчно ли?

— Не. Намерихме я прекалено късно. Скрила се беше под леглото — уплашена до смърт. През цялото време е шепнела, но не я чухме… навреме.

— Изпий си кафето. Не се самообвинявай, скъпа, прободната рана в черния й дроб беше дълбока осем сантиметра и дори и да я бяхте докарали в мига, в който ударът е бил нанесен, крайният резултат щеше да е същият. Почти невъзможно е да се спре кръвоизливът. Ако не беше починала сега, през следващите двайсет и четири часа щеше да получи перитонит — не пожелавам на никого подобна мъчителна смърт. Даже да беше оцеляла и след перитонита, до края на живота си трябваше да носи колостомна торбичка.

— Разбирам.

— В университета ни разказваха разни истории — човек никога не е сигурен дали са истински или измислени, нали така? Но да предположим, че отговарят на истината. Та в Средновековието на жертвите с рани като тази на Джой Стинет са давали лучена супа.

— Лучена супа?

— После подушвали раната. Ако миризмата на лук се долавяла, значи жертвата нямала никакви шансове да оцелее.

Сонора си спомни как физиологичният разтвор, който вливаха в тялото на Джой, изтичаше от раната.

— Какво точно се е случило? — попита Гилейн.

Тя пое дъх. Знаеше, че много скоро ще плъзнат какви ли не слухове.

— Нападение над семейство в дома им. Според Джой Стинет двама мъже и един… ангел счупили прозореца на кухнята. Тя била в спалнята, сгъвала прането и наглеждала бебето.

— Видях бебето.

— То е добре. Всички останали са мъртви. Смъртта им е била мъчителна. Дъщерята е с прерязано гърло. Момченцето… Божичко, Гилейн, та то беше само на две-три годинки! Намерихме го в хола със счупен врат. Междувременно Стинет се прибрал, без да подозира какво се случва в дома му. Престъпниците взели стол от кухнята и привързали нещастника към него. Изглежда, трагедията се е разиграла пред очите му. Семейството е имало куче. Животното също е убито.

— Ангел ли каза?

Сонора сви рамене и безмълвно отпи от кафето.

— Още ли се срещаш с онзи негодник?

— Какво?

— Извинявай. Определението не е мое. На Сам е. Той те предаде. Чух, че връзката ти с този човек била „много пламенна и изтощаваща“.

— Това е минало.

— Добре. Тогава ще ти се обадя.

— Нямам намерение да отделям дори и секунда от времето си за теб или за някого друг. Между другото, не си избрал подходящия момент. — Тя остави чашата на бюрото и сгъна одеялото.

— Няма ли поне да си вземеш бисквитка, преди да си тръгнеш?

Сонора изумено го изгледа. „Негодникът“, за когото спомена Гилейн, никога не я черпеше с бисквити. Всъщност фактът, че не го правеше, сякаш му доставяше неизмеримо удоволствие. Имаше слабост към обикновената храна, изисканите ястия не му правеха впечатление. От него би излязъл чудесен религиозен фанатик или легендарен монах-отшелник. Но тези подробности нямаха значение, когато тя го преценяваше като любовник.

— Всъщност защо не? Нещо сладко ще ми дойде добре — промърмори.

Гилейн се наведе и измъкна изпод кушетката кутия с шоколадови десерти. Подаде й две бисквити в целофан и подхвърли:

— Ще ти се обадя.

— Няма да бъда вкъщи. — Отвори вратата.

— Сонора?

— Какво има пък сега?

— Спомена, че когато сте я намерили под леглото, жената шепнела. Какво казваше?

— Молеше се.