Лин Хайтауър
Рекет (31)

31

Сонора се отдалечи от Сам, подмина една миялна машина, бърсалка за под, от която се разнасяше миризма на гнило, мивка, пълна с купища неизмити съдове. Никой не би могъл да я накара да се храни на подобно място.

Заобиколи плота в малката закусвалня с пет кръгли маси със столове върху тях. Подът беше пометен, но никой не си беше направил труда да го измие.

Погледна през прозореца. Не видя нито светлини от фарове, нито движещи се сенки. Вратата беше заключена с резе. Тя го вдигна и надникна навън.

Една кола потегли, стигна до задънена улица, зави и тръгна обратно. Тя я наблюдаваше, докато не изчезна от погледа й. Паркингът беше пуст.

Пристъпи навън и внимателно затвори вратата. Тръгна покрай стената на сградата и се ослуша. Дочу гласове зад гърба си. Двама мъже и една жена. Присъствието на жена беше изненадващо. Възможно ли бе третият участник в кървавата драма да е жена?

Видя някакъв джип, спрян наблизо. Сърцето й подскочи, но изведнъж си спомни, че изчезналият е бял, а този беше червен.

Все още не можеше да разбере за какво си говорят тримата, но й се стори, че различава гласа на Сам. Жената каза нещо и смехът й проехтя в тишината. Смях на човек, който сякаш е засрамен от нещо.

— Сонора? — Това определено беше Сам, и то разгневен.

Тя излезе от прикритието си. Жената уплашено отскочи встрани и изписка, сложила ръка на сърцето си:

— Откъде изникнахте?

Мъжът до нея я взе в прегръдките си. Носеше светъл панталон и сив пуловер.

— Здравей.

— Кийтън? Какво правиш тук? Нали ти казах да не идваш? — Сонора затъкна пистолета в колана си.

Той сви рамене, но поне си направи труда да си придаде виновно изражение.

— Исках да проверя как вървят нещата. Ако не бях аз, сега нямаше да си тук.

— Същото казваше и майка ми.

Сам отвори вратата и направи знак на всички да влязат вътре.

— Изчакайте за момент. Ще кажа на Брукс и Дейви, че няма от какво да се притесняват. — Погледна Сонора. — Надявам се, че предпазителят на оръжието ти е спуснат.

— Да. Само ми напомни да не сядам.