Лин Хайтауър
Рекет (47)

47

Адвокатът на Кинкъл пристигна в девет и петнайсет на следващата сутрин. Към десет и половина стана ясно, че Барти Кинкъл няма да оспорва решението да бъде екстрадиран в Охайо.

Сонора седеше в стаята за разпити заедно със Сам, Уитмор и адвоката Дру Мансън. Мансън беше едър мъж с намазана с гел и сресана назад тъмна коса, откриваща високото му чело, и с широко, почти квадратно лице с тъжно изражение, което сякаш казваше: „Позната история, нали, приятели?“. Според думите на Уитмор, Мансън беше немного компетентен провинциален адвокат, добре познат на местните наркопласьори и мошеници.

Версията на Кинкъл беше проста: твърдеше, че е чул за убийството на семейство Стинет по радиото и се притеснил, че ще го заподозрат поради факта, че същия този ден е бил в къщата и че се е скрил заедно с Аруба в дома на сестра му, за да изчакат развоя на събитията. Признаваше, че същия ден са отишли при Стинетови за парите, които те дължали, и че са влизали вътре. Да, жената им е дала две хиляди долара…

Докато говореше, Кинкъл гледаше към Сонора. Изглеждаше по-спокоен от предишния ден и с успех изпълняваше ролята на невинна жертва. Беше обзет от желанието да остави разпитващите го доволни и да създаде впечатление на добро момче. Изглеждаше като човек, който е готов да стори всичко, ако му подадеш бисквита.

Отблизо й се стори по-възрастен — с белезникавия белег от едната страна на лицето и набръчканата от изгарянето кожа на ръцете. Сонора присви очи, представяйки си тригодишния Кинкъл, потопен във ваната с вряла вода. Трябва да е изживял истински ужас.

— Може ли да задам набързо няколко въпроса? — попита тя.

— Не — отвърна адвокатът на Кинкъл.

Барти сви юмруци и ги опря върху масата. Искаше да говори, но щеше да се подчини на заповедите на адвоката си.

— Вижте, вие не оспорвате решението за екстрадиция — започна Сонора. — Благодарим ви, че не ни създавате излишни затруднения. Заловихме Аруба. Той също не възразява да бъде екстрадиран.

Мансън я изгледа подозрително, макар да не допускаше, че може да го лъже за нещо, което лесно би могло да бъде проверено.

Но той не притежаваше качествата на играч, който да се нагърби да изнесе целия случай на плещите си.

— Какво точно искате да кажете, детектив Блеър? — Адвокатът имаше приятен глас и с наслада се вслушваше в него. Би се представил добре в съда, стига да не говореше единствено заради удоволствието да се слуша.

— Вие ще ми кажете — отвърна тя.

Поканата й го изненада, но по начина, по който Мансън присви очите си, пролича, че няма да устои да я постави на място. Той опря пръстите си едни в други и присви плътните си устни. Маниерничеше, за да печели време. Щеше да бъде досадно, ако решеше да използва тази стратегия в съда.

— Според мен се опитвате да ни кажете, че господин Аруба ще направи всичко възможно, за да се измъкне.

Сонора любезно се усмихна. Този мъж беше прекалено умен. Кинкъл бавно вдигна глава.

— Прав ли съм? — попита Мансън.

Тя разтвори ръце:

— Знаете как стоят нещата, нали, господин Мансън?

Задържаният обърна поглед към адвоката си. Приличаше на послушник, изправен пред свещеник. Това оказа нужния ефект върху Мансън. Той удари по масата и рече:

— Ето какво ще ви кажа. Моят клиент подозира, че Аруба се е върнал в къщата на семейство Стинет, след като двамата са си тръгнали оттам. Щом се установили в дома на сестрата на Аруба, той се е… похвалил с доста неща. Мислим, че историята на господин Кинкъл се потвърждава и от веществените доказателства, които сте открили при претърсването на къщата на жертвите. Онези малки сивкави камъчета, които всъщност се оказаха костилки от маслини например. Господин Кинкъл с удоволствие ще ви съдейства и ще ви разкаже всичко, което е чул от Аруба, само че при определени условия.

— Какви условия?

— Имунитет. Пълен имунитет.

— Господин Мансън, ще ви бъдем много благодарни, ако най-после слезете на земята.

Кинкъл погледна към адвоката си. Мансън кимна:

— Клиентът ми иска да ви каже истината. Желае да ви помогне. Той е травмиран от този Аруба и също е негова жертва.

Сонора огледа последователно лицата на колегите си, но не откри и следа от съчувствие по тях.

— Обещаваме да отнесем вашата молба до областния прокурор — кимна Сам, без да разкрива колко нелепа е според него молбата на Мансън. Първо щяха да го закарат в Синсинати. — Но, разбира се, каквото и да се случи, ще изискаме клиентът ви да мине през детектора на лъжата. Ще ни съдействате ли?

Мансън присви устни:

— Вероятно. Но първо ще разговаряме с областния прокурор.

Сонора се ядоса:

— Това, което трябва да разберете, е, че някой ще излезе по-сух от водата. Би могъл да бъде Барти, би могъл да бъде и Дългуча Аруба. — Погледна към Кинкъл: — Най-добре ще е да ми дадете основание да избера вас. Аруба е в ареста и веднага щом приключим разговора си с вас, отиваме да чуем и неговата версия.

Аруба беше в предварителния арест. Бяха му дали успокоителни и в момента мъжът седеше на пейката с отпуснати ръце, без да е в състояние да разговаря с когото и да било. Сам и Уитмор се изправиха и тръгнаха към вратата, преструвайки се, че отиват при Аруба. Сонора ги благослови наум. Тя също стана и тръгна след колегите си. Щом стигна до вратата, спря, обърна се към Кинкъл и направи всичко възможно, за да демонстрира разбиране и съчувствие.

— Искам да науча имената на всички, взели участие в извършването на престъплението, разбираш ли ме, Бартън? Колкото повече сте били, толкова по-лесно ще бъде да се омаловажи вината на всеки един поотделно.

Кинкъл се наведе към Мансън.

— Но, детектив Блеър, ние се каним да ви предадем Аруба! — възкликна адвокатът.

— Ние вече сме хванали Аруба, адвокате.

Той смръщи вежди:

— Тогава да сложим картите на масата, детективе. Какво още искате?

— Искам да разбера кой е бил третият човек.

Очите на Кинкъл се разшириха и той с мъка преглътна. Тялото му се вцепени от напрежение. Като мишка, попаднала в лапите на котка. Той погледна към Мансън и отчаяно поклати глава.

— В момента клиентът ми отказва да коментира въпроса — заяви адвокатът и даде да се разбере, че с това разпитът е приключил.

— Както кажете.

Сонора хвана дръжката на бравата. Кинкъл може и да не беше го потвърдил, но реакцията му при споменаването на трети участник в престъплението беше достатъчно красноречива. Имаше трети. По-страшен дори от Аруба.