Лин Хайтауър
Рекет (5)

5

Бяха убили кучето с два куршума в плешката и корема, стените бяха изпръскани с кръвта му. Трупът на Карл Стинет беше привързан към дървен стол, който беше преобърнат. Очевидно мъжът бе оказал ожесточена съпротива.

Столът с възглавничка на бели и червени карета вероятно беше донесен от кухнята. Единият крак беше разцепен. „От куршум“ — мислено отбеляза Сонора. Китките на мъжа бяха здраво завързани с шнур, напоен с кръвта му.

Тя отново се втренчи в кучето. Очевидно първият куршум беше попаднал в плешката му. Ако се съди по кървавите следи по стените, раненото животно беше тичало из стаята. Запита се дали кръвта е само от домашния любимец на семейство Стинет.

В съзнанието й изникна старият Клампет — верен страж на семейството й, чиито очи бяха интелигентни като на човек. Побиха я тръпки и тя побърза да се отърси от мислите си.

Огледа се, като по навик забелязваше всяка подробност.

Обстановката беше приятна. Къщата беше по-чиста от повечето домове, в които беше влизала. По-точно, сигурно е била чиста при нормални обстоятелства. В момента обстоятелствата не бяха нормални.

Библиотеката беше вградена в стената. Полиците, боядисани в бяло, бяха изпръскани с капчици кръв и с нещо по-тъмно, може би кафе. На един от рафтовете до разпилени парчета стъкло имаше нещо, което приличаше на дъно на кана. Кафеникава течност се беше просмукала в том седми от Световната енциклопедия и в няколко оръфани броя на списание „Сайънтифик Американ“. На пода се въргаляше скъсан на две справочник по градинарство.

Видеото и телевизорът работеха, но звукът беше изключен. Върху телевизионния приемник беше оставена отворена кутия от видеокасета. „Уолис и Громит — разменените панталони“, гласеше надписът на обложката, на която беше нарисувано усмихнато куче.

Светлобежовият мокет беше съвсем нов. В каталозите, които Сонора прелистваше, когато желанието й да смени мокета вкъщи я подтикваше да се занимава с тази нетипична за нея дейност, наричаха светлобежовия цвят „ирландски лен“.

Забеляза, че завесите са провиснали. Очевидно шнурът с копринени златисти пискюли, с който беше завързана жертвата, е бил свален именно от там. Много смело! Убийците дори не бяха донесли въже.

Пристъпи към трупа на мъжа. Сам тъкмо повдигаше завързаните му ръце. Върху лявата китка се виждаше светла ивица, контрастираща с потъмнялата от слънцето кожа. Това подсказа на Сонора, че човекът е прекарвал доста време на открито и че часовникът му е бил откраднат.

Беше трудно да се предположи как е изглеждал мъжът, защото лицето му беше обезобразено от силни удари, но вероятно е бил красив. Тънкият му памучен панталон беше изцапан с кръв, яката на ризата беше разкопчана на мястото, на което куршумът беше пронизал смъртоносно адамовата ябълка. Как ли е изглеждал този човек? Трябваше да разгледа албумите със семейните снимки.

Лявото му око и носът му бяха подпухнали. Върху ризата имаше следи от повръщано. Едното му око беше отворено и налято с кръв. Друг куршум беше пронизал дясното му бедро и беше разцепил крака на стола.

— Липсват часовникът и портфейлът — отбеляза Сам, пребърквайки джобовете.

Сонора клекна до трупа:

— Сам, имаш ли пинсети или нещо подобно?

Той повдигна вежди и жестът му я подразни.

— Моля те, не го прави.

— Да не правя кое? — Подаде й клещи за фина работа.

— Не си повдигай веждите така, когато ме гледаш.

— И защо не?

— Защото не ми харесва. Ето, виж това.

— Какво е?

— Не знам, затова искам да го погледнеш. Прилича на камъче — открих същото в пощенската кутия, а сега и в косата на убития.

Сам огледа камъчето и с помощта на щипците го пусна в плик за веществени доказателства.

— Е, какво мислиш? — попита Сонора.

— За бога, нямам дори бегла представа! Ще го изпратим в лабораторията за анализ. Вероятно е най-обикновено камъче.

— Казах ти, че открих същото в пощенската кутия. Забрави ли?

— Камъче ли?

— Да, също като това. Струва ми се странно.

Той приклекна и намръщено я изгледа:

— Не се задълбочавай толкова в някакви си камъчета, Сонора. Обърни внимание на по-важните подробности, които още никой не е забелязал.

— Така ли мислиш?

Отвън се разнесоха гласове и забързани стъпки. Криминалистите бяха пристигнали. Сам се изправи, а тя отново погледна кучето — изведнъж забеляза нещо синьо зад дивана. Не си направи труда да се изправи, а пропълзя по мокета… и видя детско юмруче, подаващо се от ръкава на синя дрешка. Зад дивана лежеше свито на кълбо момченце на около две-три годинки. Очите му бяха полуотворени като на човек, изпаднал в кома. По страните му личаха следи от отдавна засъхнали сълзи. Сонора докосна порцелановобялата кожа в основата на шията, за да провери пулса. Вратът на детето беше счупен. Бърза смърт.

— Момченцето е зад дивана — промълви. Погледна стената, изпръскана с кръвта на кучето. Под гащеризона на детето изпъкваше плътната материя на памперса. Детето беше още малко за велосипедчето. Може би някой го беше подарил на семейство Стинет и те го бяха извадили от гаража, понеже времето беше започнало да се затопля.

— Смъртта е настъпила бързо. Вратът е счупен. — Това нейният глас ли беше? Нима тази жена, говореща с професионален тон, беше самата тя? Изправи се, но краката й се подкосиха.

— Открих кървава следа към хола — каза Сам.

— От бащата ли е?

— Какво?

— Следата от бащата ли тръгва?

— Не. Ето виж — идва от хола, спира тук, пред телевизора, после продължава към кухнята.

— „Уолис и Громит“ — изрече на глас Сонора, следвайки колегата си по коридора, водещ към хола.

Нещо изпращя под краката й и тя се вцепени. Стомахът й се сви. Сам насочи фенерчето си към пода. Гумен хамбургер.

— Играчка за кучета — отбеляза тя.

Вратата на банята беше открехната, през процепа се процеждаше тънка ивица светлина. Кървавата следа се прехвърляше върху покрития с теракот под на банята. Сам пристъпи напред.

— Отмести се — прошепна Сонора.

Завесата на ваната, изцапана с кръв, беше изтръгната от небесносините халки и беше захвърлена на топка в ъгъла. Тя предпазливо се огледа, но не видя нищо необичайно, освен завесата.

По външната страна на тоалетната чиния също личаха следи от кръв. Зад казанчето беше напъхана зелена хавлиена кърпа, напоена с кръв. Върху нея се мъдреше яркорозова обувка за тенис, връзките бяха пристегнати на фльонга. Сам коленичи и внимателно огледа пода.

— Зъб! Изглежда, някой е получил удар с юмрук в лицето. А, ето и дълъг кичур кестенява коса.

— Ще го впишеш в описа на веществените доказателства, нали? — промърмори тя и тръгна към хола. Пътьом надникна през отворената врата вдясно.

Легло с балдахин и розова кувертюра. Дрехи, подредени прилежно на равни купчинки, сякаш някой беше сортирал прането. Тя влезе и спря в средата на стаята. За секунда погледът й се задържа върху снимка на момиче в розово-бяла рамка, закачена на стената. Лицето на момичето беше красиво, все още запазило детското си изражение. Лицето на девойката, която в момента лежеше върху обточената с къдрички кувертюра, с ръце, скръстени на гърдите. Ножът беше оставил зигзагообразна тъмна следа на шията й. На едното й стъпало се виждаше розова обувка, другото беше обуто в бял, свлечен чорап. Бледорозовият й пуловер беше разкъсан на рамото, отдолу се виждаше бежовата презрамка на сутиена. Джинсите й бяха здраво пристегнати към кръста с тънък кожен колан.

Сонора докосна деликатното безжизнено лице на момичето. Под челюстта личаха следи от удари. Ръцете на жертвата не бяха завързани. Трупът сякаш беше положен на леглото от любящи ръце.

Състрадателен или разкаял се убиец? Ала никой не беше изпитал съжаление към момченцето и мъжа във всекидневната. Може би на убиеца не му е останало време? И все пак нещо не се връзваше — куршуми и хладно бездушие за жертвите от всекидневната, и нож и състрадание към момичето в спалнята…

Нима престъпниците са били двама?

Сонора пристъпя към леглото. Завивката под главата на момичето беше подгизнала от кръв. Вероятно и матракът беше напоен. Значи са убили девойката в леглото.

Замисли се, питайки се чия тогава е кръвта в банята.

Извади джобното си фенерче и освети устата на мъртвата. Забеляза скоби, но не метални, от ония, които тя си спомняше от своето детство, а бели. Всички зъби си бяха на мястото. Сонора беше готова да се обзаложи, че кичурът коса, открит в банята, е от момичето.

Отново погледна снимката на стената. Спомни си, че униформеният полицай беше споменал името на момичето… Май беше Тина.

Тина имаше големи, леко изпъкнали очи, светлокестенява коса и лъчезарна усмивка. Беше застанала между две свои приятелки и ги прегръщаше през раменете. Момичетата носеха червени бански костюми с надпис „Отбор по плуване на училище «Брил».“

Огледа стаята. Беше безупречно чиста, само на перваза на прозореца беше поставена картонена чиния с остатъци от пица. По бюрото, отрупано с книги и листове хартия, нямаше и следа от прах. На едната от колоните, придържащи балдахина, бяха завързани сини и жълти ленти — награди от състезанията по плуване.

Сонора излезе в коридора и зърна Сам в съседната стая. Помещението беше претъпкано с мебели. До едната стена беше поставено съвършено ново двойно легло, а отсреща се виждаше бебешко креватче. Две деца в една стая. Къщата наистина беше пренаселена. Стените бяха боядисани в синьо. По пода бяха разпилени колички, камиончета и кубчета. Футболна топка до крака на леглото. Празна кутия с цял куп елементи ОТ „Лего“ до нея.

Внимателно прескочи купчината и се приближи до бебешкото креватче. Зад таблата забеляза ракитово кошче, облицовано отвътре с жълт плат и постлано с памучно чаршафче, щамповано на мечета. В долната част — прилежно сгънато одеялце в преливащи цветове. Жълт биберон-залъгалка върху чаршафчето.

До кошчето имаше плот за преобличане на бебета. Върху него бяха наредени бебешка пудра „Джонсън и Джонсън“, крем против подсичане, кърпички за еднократна употреба и шише с тъмнокафява течност, затворено с оранжева капачка. Витамини.

Сонора беше давала на своите деца от същата витаминозна смес, когато бяха малки. Спомни си, че сиропът миришеше на желязо и че оставяше ръждивокафеникави петна навсякъде. Отвори едно от чекмеджетата. Беше пълно с памперси малък размер. Огледа за последен път стаята, вдишвайки дълбоко аромата на бебешка пудра, който я върна назад във времето — безсънни нощи, ранно ставане сутрин, сменяне на памперси, целуване на меки бебешки петички. Отвори бележника си и прилежно записа видяното при огледа, сетне се обърна към Сам:

— Откри ли нещо?

— Никакви следи от кръв в тази стая, слава богу! А ти?

— Дъщерята е в леглото си. Гърлото й е прерязано. — Отстъпи встрани, за да му направи път да мине пред нея. Дали беше наистина, или само й се струваше, че долавя миризма на кръв? — Беше ли в спалнята на родителите?

— Не още.

— Като се има предвид как изглежда къщата, нямам големи надежди за съдбата на майката и бебето.

Сам я погледна косо:

— Може да са похитили майката, за да ползват дебитната й карта, и са взели и бебето, за да държат жената под контрол.

— Кой е съобщил за трагедията?

— Една съседка забелязала, че вратата на колата е отворена. Отначало това не й направило особено впечатление. Следобед обаче решила да изведе детето си на разходка и й направило впечатление, че вратата продължава да зее. Позвънила на съседите, но никой не отговорил. Входната врата била заключена.

Съпругът й се прибрал от работа и тя споделила наблюденията си с него. Той решил да отиде до къщата и да надникне през прозорците на всекидневната, но завесите били спуснати. Обзело го особено чувство на безпокойство. Започнал да се пита защо кучето не лае, при положение, че чужд човек е приближил до къщата. Решил да се обади в полицията.

Колегите огледали къщата и забелязали счупеното стъкло на кухненския прозорец, после попаднали на следи от кръв и влезли в къщата.

— И не открили нито майката, нито бебето?

— Не, но открили много кръв в спалнята на родителите.

Сонора спря на прага. Леглото не беше оправено. Върху него се виждаха хавлиени кърпи — някои сгънати, други — разхвърлени наоколо. Леглото беше извито под странен ъгъл и следите по мокета ясно показваха, че е било изместено от обичайното място. Нощната лампа лежеше на пода, крушката беше счупена, а платненият абажур, който по цвят подхождаше на кувертюрата и на завесите, беше отхвръкнал встрани.

Цялата отсрещна стена беше заета от поочукан старинен шкаф. Над пукнатото от куршум огледало висеше малко разпятие от розово дърво. В рамката на огледалото бяха затъкнати няколко снимки, а встрани от тях върху стъклото личеше кървав отпечатък от пръст.

Сонора смръщи вежди и се обърна към Сам:

— Е? Какво?

— Какво какво?

— Стори ми се, че каза нещо.

— Причуло ти се е. — Той се приближи до дрешника. — Господи!

— Сега пък какво има?

— Страхотна бъркотия. Прилича на дрешника в твоята спалня, като изключим следите от кръв, разбира се.

— Значи виждаш кръв?

— О, да!

Сонора чу стъпки откъм коридора и с крайчеца на окото си зърна нечия сянка на вратата.

— Блеър? — каза новодошлият.

Не можеше да сгреши този глас — плътен, остър, дрезгав.

— Крик е тук.

— Крайно време беше. — Сам я погледна през рамо. — Колко според теб са били убийците?

— Струва ми се, че двама. Момичето е положено грижливо върху леглото. Дрехите му не са докоснати, гърлото му е прерязано. Сякаш убиецът е изпитал съжаление към жертвата си.

— Покрил ли е трупа с нещо?

— Не, но е скръстил на гърдите ръцете на жертвата.

— Онова, което видяхме във всекидневната, не подсказва съчувствие от страна на извършителя.

— Затова си мисля, че са били двама и са се… състезавали.

— Двама представители на един и същи отбор, впуснали се в отвратителна психо надпревара, така ли?

— Нещо такова.

— Блеър? Делароса?

— Тук сме — извикаха едновременно Сам и Сонора.

Огромната фигура на Крик изведнъж създаде у двамата му колеги усещането, че помещението се е смалило.

— Хей, вие двамата работите заедно от прекалено дълго време. По-лошо е дори от това да сте женени. Какво имаме тук?

— Отвратителна история. — Сонора почувства как стомахът й се свива. Раменете и шията й се схванаха от напрежение. Крик винаги оказваше подобен ефект върху нея, но сега беше доволна, че ще работи с тях.

Сам излезе от дрешника:

— Вътре има кръв, в банята — също, както и по пода на коридора.

— Нещо против да пусна няколко души от лабораторията?

Сам поклати глава. Сонора също отвърна отрицателно, но продължаваше да се чувства напрегната. Записа нещо в бележника си.

Крик потърка брадичка:

— Един от полицаите ми съобщи броя на жертвите: мъж на около трийсет и пет години, едно момиче и тригодишно момченце. Не са открити труповете на останалите членове на семейството — жена и бебе, момиченце.

— Този факт заедно със следите от кръв оформят достатъчно красноречива картина на случилото се — отбеляза Сам. — Открихме един зъб в банята.

— Не е от момичето. — Сонора се отмести, за да направи път на Крик. Погледна дупката от куршум в огледалото, питайки се дали кървавият отпечатък е от пръста на убиеца или на някоя от жертвите. Стори й се, че на празните места около рамката е имало още снимки, които сега липсваха.

Разгледа фотографиите. Някои от тях бяха черно-бели, други — по-нови, цветни. Бебе на столче за хранене — устата му беше изцапана с каша. Дългокосо момиче, прегърнало кокер шпаньол. Широко усмихната жена с къдрава прошарена коса в инвалидна количка. Момченце, притиснало към гърдите си кутия за храна. Тази снимка беше черно-бяла. Очевидно главата на семейството в ранна детска възраст.

Спомени от добрите стари времена.

Крик тежко пристъпи до нея:

— Съседите казаха, че „Крайслер“-ът е на жената, Джой Стинет. Съпругът й е бил строителен предприемач и е карал джип чероки. Джипът е изчезнал заедно с жената и бебето. В момента няколко униформени полицаи оглеждат задния двор, но поне след първоначалния оглед не е открито нищо съществено. Предимно детски играчки. Пуснах съобщение за издирване на майката и детето, както и на джипа. Опитайте се да откриете извлечение от банкова сметка или чекова карта, за да се хванем за нещо. Може би престъпниците са решили да използват жената, за да получат достъп до парите на семейството.

— И ние така си помислихме — кимна Сам.

Излизайки, Крик подхвърли:

— Дано по-скоро изскочи нещо, за което да се хванем; очевидно е обаче, че два трупа липсват.