Лин Хайтауър
Рекет (35)

35

Сонора облегна крака на бюрото си и се заслуша в песента „Направих каквото искам“ на Франк Синатра. Вратата на лабораторията се отвори и Мики се плъзна към бюрото й, сякаш караше кънки.

— Натъкнахме се на сигурна улика, красавице моя. Ти си първата, на която го казвам.

Тя смъкна краката си и се приведе:

— Аруба ли е?

— Един прелестен отпечатък на касата на входната врата. И един малко размазан — на звънеца.

Сонора му изпрати въздушна целувка.

— Освен това имаме още едно сполучливо попадение. Открих униформения.

Тя се изправи:

— Наистина ли?

— Наистина. Сержант Робърт Джий Пърсел.

— Господи! Боби Пърсел!

— Кой е той? — полюбопитства Мики.

— Първият съпруг на Джой Стинет. Бащата на Тина. Напуснал е жена си, преди Тина да се роди.

— А пък аз бих казал, че се е върнал. По-добре да уведомим Крик.

Влезе в кабинета на Крик, без да почука — нещо, което само той имаше куража да си позволи. Сонора, която трябваше да стои до телефона и да чака да я свържат с Куинси Дейвид, се ядосваше, че пропуска съвещанието. Погледна към кабинета на шефа си и в краткия миг, преди вратата да се затвори зад гърба на Мики, успя да зърне Сам и Крик, който говореше по телефона.

По дяволите!

— По дяволите!

— Куинси Дей… Моля?

— Казах, че съм детектив Блеър. Търся адвокат Дейвид.

— Господи, на мен ми се стори, че казахте „По дяволите“! — Гласът беше мек. Звучеше развеселен. Явно човекът нямаше работа и се чудеше с какво да убие времето си.

— С Куинси Дейвид ли разговарям?

— Разкрит съм.

— Господин Дейвид, водя едно разследване. От прокурора разбрах, че вие сте човекът, на когото трябва да позвъня във връзка с незаконните бюра за заеми.

Той мрачно промърмори:

— Те са навсякъде, детектив Блеър, като всяко зло между другото. С какво мога да ви бъда полезен?

— Разкажете ми всичко, което знаете за тази система, господин Дейвид.

— Добре. Бихте ли изчакали за момент да си взема едно кафе?

— Разбира се. — Тя погледна към празната си чаша, но реши да изчака. Ако продължаваше да има проблеми със съня, може би щеше да успее да си навакса, докато чакаше на телефона.

— На ваше разположение съм.

Тя си представи как човекът отсреща се настанява удобно на стола си и направи същото. Извади химикалка и лист.

— Имало едно време… Представихте се като детектив Блеър, нали?

— Сонора Блеър.

— Сонора. Първото бюро било открито в Кливланд, щата Тенеси, сетне в Кентъки, а сега тези „агенции“ като венерическа болест са заразили цялата страна. В началото са били съсредоточени около военните бази. Жертвите са били новобранците. Предлагали са им пари назаем, докато получат заплатата си. Заемите били наричани „еднодневни“.

— Каква е системата им?

— Лицето Хикс подписва чек. Достатъчно е човекът да работи някъде и да има осигурителен номер, банкова сметка или просто документ за самоличност, дори стар фиш за получена заплата. Тези хора дават възможност на жертвата да подпише чек и да получи парите в брой, като трябва да започне да ги връща след две седмици. Когато този двуседмичен срок изтече, позволяват на клиента отново да осребри същия чек. Това може да става на всеки две седмици в рамките на цяла година, накрая измаменият разбира, че трябва да плати деветстотин долара лихви за изтеглена сума от сто долара.

— Това законно ли е? — попита Сонора.

— Не, разбира се. Но собствениците на тези бюра се смятат за недосегаеми спрямо всякакви ответни действия от страна на закона. Има една разпоредба, според която те са в правото си да дават пари и да събират такси, като таксите не се определят като лихви. Този новопоявил се бизнес не се вписва във въпросната категория, въпреки че се твърди противното. Това е заем. Хората са наясно, че в съответната банкова сметка няма пари в момента, в който подписват чека. Всичко е измама.

Ако хората не внесат таксите или иначе казано — лихвата, служителите осребряват отново чека, който клиентът е подписал, макар предварително да са обещали да не го правят, и начисляват нови лихви. Понякога се обаждат на шерифа да притисне длъжниците да платят или пък да ги вкара в затвора. Затворите за длъжници все още съществуват, детектив Блеър. Това също не е законно, но местните шерифи не са съвсем наясно с този факт. За бога, дори много мои колеги не са наясно с истинското състояние на нещата! Когато пострадалите се обърнат към адвокатите си за съвет, в повечето случаи получават отговор, че нищо не може да се направи.

— Защо са се спрели на този начин за ограбване на хората вместо изпитаните средства?

Той се засмя.

— Защото „изпитаните средства“ вече не са достатъчно доходни. Проклетите компании, които издават кредитни карти, взимат двайсет и четири процента и са изместили от бизнеса нашите момчета. Знаете ли кой е най-големият източник на печалба за всяка банка?

— Кредитните карти ли?

— Да. В отпускането на обикновени заеми няма хляб.

Вратата на кабинета се отвори. Мики излезе, но застана с гръб към Сонора. Тя чу мъжки гласове, ала вниманието й беше насочено върху онова, което й казваше Дейвид.

— Кредитните компании имат шеметни печалби и дори не преследват длъжниците. Не си струва да си губят времето с възстановяване на данък „Общ доход“. Те влагат всичките си средства, за да попречат на жертвата да обяви банкрут и да се измъкне от този ад.

Сонора си водеше бележки. Химикалката буквално летеше върху листа.

— Май този въпрос много ви вълнува, господин Дейвид.

Мики мина край нея и й махна. Тя се извърна, търсейки с поглед Сам.

— Наистина ме вълнува, детектив Блеър. Жертвите обикновено са доста заможни хора и от средна ръка. Общото помежду им е, че внезапно изпадат във финансова криза. Нуждаят се от храна, трябва да изплащат ипотеки, наеми…

— За какви методи на събиране на пари говорим в момента?

— Е, не се стига до чупене на ръце и крака, но всъщност не е необходимо да се прибягва до подобни средства. Повечето от хванатите в капана се срамуват, чувстват се виновни, че им се е наложило да се обърнат към тези бюра. Обикновено изживяват силен емоционален стрес. А бедните не знаят законите и рядко подават оплакване. Повечето методи са психологически. Звънят ти денонощно. „Ние сме в правото си да си получим обратно парите“ и други подобни глупости. Неизвестно защо това плаши хората до смърт. Звучи официално и застрашително. Длъжниците започват да се страхуват за живота си.

Сонора най-сетне видя Сам. Той вървеше към нея, но когато забеляза, че партньорката му говори по телефона, спря и изруга. После седна зад бюрото си.

— Споменахте за някакви ужасни истории. — Тя се помъчи да се съсредоточи.

— О, мога да ви разкажа стотици. — Дейвид млъкна, в слушалката се чу преглъщане. — Повечето собственици на фирми от този тип донякъде се придържат към закона, но има и такива, които денонощно заплашват клиентите си. Казват им, че ако не платят, ще ги тикнат в затвора, а децата им ще бъдат предадени на сиропиталищата към социалните служби…

Сам размаха някаква хартийка под носа й, после й я поднесе така, сякаш беше букет от рози. Тя взе сгънатата бележка, заслушана в думите на Дейвид.

— Имах една клиентка. Не й даваха възможност да се издължи. Тя искаше да внесе сумата, но те настояваха да отиде лично в службата им, за да я обработят така, че отново да се хване на въдицата им. А колко души са идвали в кантората ми и са плачели от отчаяние… Добри хора, съвестни и трудолюбиви. На една млада майка бяха казали, че ще й отнемат бебето, ако не плати…

— Някой да е пострадал физически?

Дейвид замълча.

— Не съм чул. Физическата саморазправа не е нещо обичайно. Но до мен достигнаха… слухове.

— Какви слухове?

— Например, че служители на тези фирми обикалят къщите на длъжниците, звънят на вратите и денонощно дебнат на верандата. Една клиентка се оплака, че някакъв мъж прекарал целия следобед, седнал на люлката на двора… Беше изпаднала в истерия. Не знам дали е основателно, но хората се страхуват. Натискът е главно психологически. Това действа, защото длъжниците се срамуват.

— Каква е обичайната лихва при тези „заеми“?

— Зависи. В различните части на града процентът варира — общо взето, той е между двайсет и пет и четирийсет и пет. Нормалното е трийсет и три. Чувал съм обаче за лихва до седемстотин процента!

Сонора изпусна молива. Седемстотин процента. Това трябва да го запомни! На всяка цена.

— Знаете ли нещо конкретно, което да служи като потвърждение на слуховете?

— Не мога да ви кажа кой знае какво, освен че най-наплашени са хората, които идват от Индиан Хилс…

— Какво казахте?

— Споменах бюрото в Индиан Хилс. Всъщност имах клиент, който изживя подобна изненада…

Сонора мълчаливо изчака Дейвид да продължи:

— Трябва да отдадем дължимото дори и на дявола, така да се каже. От време на време на някого от длъжниците — предимно на самотни майки и други подобни — се съобщава, че задълженията му са отпаднали.

— Как така?

— Дълговете им се опрощават. От ангела.

— Ангелът ли?

— Да, звучи идиотско. Но това се случва на хората от Индиан Хилс. Запомнете, става въпрос за непотвърдени слухове.

— Знаете ли кой е собственик на това бюро?

— От три месеца се опитвам да разреша тази загадка. Не съм стигнал доникъде, но вашите хора може да успеят. Единственото, което мога да ви кажа, е, че който и да е този човек, той е или най-добрият ви приятел, или най-ужасният ви кошмар.

Сонора разгъна бележката и прочете:

„Детектив Уитмор от Лексингтън, Кентъки, докладва, че е открил на Олд Франкфурт Роуд, където живее сестрата на Аруба, шевролет «Импала» с грундиран калник. След направената проверка се установи, че колата е собственост на Бартън Кинкъл. Мъже, отговарящи на описанията на Кинкъл и Аруба, са забелязани да влизат и излизат от къщата. Крик подготвя доклада“.

— Благодаря ви, господин Дейвид, много ми помогнахте.

— О, няма за какво, детектив Блеър. Хей, говорите някак странно. Не сте получили сърдечен удар или нещо от този род, нали?

— Не, добре съм. Наистина много ви благодаря.

— Щом е така, кажете на вашите хора, че не е законно да прибират клиентите ми, когато стане въпрос за неплатени задължения от този вид.

— Непременно — обеща Сонора. Стори й се, че ще бъде невъзпитано да му каже, че нейният отдел не се занимава с подобна дейност.