Лин Хайтауър
Рекет (63)

63

Сонора паркира неправилно зад денонощния ресторант „Толи Хо“. Беше ужасно ядосана. Бяха я изпратили в Университетската болница в Кентъки. Това беше мястото, където обикновено се изпращаха пострадалите затворници, но по неизвестни причини Аруба беше настанен на петия етаж на Самарянската болница.

Уличните лампи хвърляха жълти кръгове по тротоара — пуст в този час на нощта. Дъждът беше спрял, но улиците още бяха мокри. Не спираше ли да вали в този проклет щат Кентъки?

Болницата беше заобиколена с полицейски коли, микробуси с представители на пресата — цареше относително спокойствие, както когато човек е изправен пред свършен факт. Е, поне беше попаднала на точното място.

Двамата униформени мъже във фоайето я изгледаха. Тя им показа служебната си карта.

— Тази карта не означава кой знае какво в нашия град — отбеляза единият от полицаите.

Сонора го измери с поглед и каза:

— Търся капитан Уитмор, полицай… — Погледна табелката на гърдите му. — Роби, нали?

— Капитан Уитмор е зает.

Вторият полицай — по-млад, по-стегнат и вероятно по-интелигентен от колегата си — се направи на изненадан.

— Полицай Роби, уморена съм. Прекарах тежък ден, освен това не харесвам нито косата ти, нито кръглото ти гадно лице. Кажи ми нещо, Роби — лятно време сигурно се разнасяш насам-натам в някои от онези противни размъкнати памучни гащета, нали?

Изражението му й подсказа, че е познала.

— Е?

Другият полицай се опитваше да скрие усмивката си.

— Госпожо, за мен ще бъде удоволствие да ви отведа при капитан Уитмор. Той е на петия етаж.

— Водете ме.

— Тези кучки от Охайо! — промърмори Роби.

— Кажете ми, полицай Дарнел, има ли някаква специална причина, поради която е бил избран петият етаж? От съображения за сигурност? Или може би само там е имало свободна стая?

— Ами… На четвъртия етаж е родилното отделение.

Тя се засмя.

— Петият етаж е за пациенти с психични отклонения.

Вратата на асансьора се отвори и пред очите й се изпречиха детектив Уитмор и още една любимка на Сонора — детектив Ягамочи. Ягамочи нямаше търпение час по-скоро да влезе в асансьора.

— Сонора! Хей! — Костюмът на Уитмор беше по-измачкан от всякога. Той посегна и я хвана за ръката. — Радвам се, че дойде.

— Благодаря за вниманието. — Полицай Дарнел се обърна към асансьора.

— Чакайте — извика Сонора. — Слушай, Уитмор, този Дарнел е страхотен, но имах проблеми с колегата му.

Уитмор се намръщи. Мей влезе в асансьора и натисна бутона. Вратата се затвори под носа на Дарнел, оставяйки го отвън.

— Здравей, между другото! — подвикна Сонора към затворената врата. Поведението беше типично за Мей.

— Какви проблеми имахте с другия полицай, детектив Блеър?

А, значи сега беше детектив Блеър!

— Дежуря с Роби, сър — обясни Дарнел.

— Роби ли? Какво, значи пак се е проявил?

— Да, сър.

— Искаш ли да останеш и след работно време, Дарнел?

— Да, сър. — По всичко личеше, че Дарнел не иска да работи извънредно.

— Кажи на полицай Роби, че съм наредил да си върви у дома и че ще се свържа с неговия пряк началник. — Уитмор се обърна към Сонора: — Ще се погрижа за това. Роби е каубой.

— Роби е идиот.

— Също и това.

— Кажи му, че ако някога остане без работа, няма смисъл да си прави труда да търси служба в Синсинати.

— Ще бъде принуден да се хване като охрана някъде още преди края на годината. Хайде, има много други неща, за които трябва да мислим. Ела да ти покажа какво сме открили.

Сонора го последва по широкия чист коридор и сбърчи нос, щом усети специфичната болнична миризма. Психиатричното отделение не приличаше на онези, които беше виждала. Беше пълно със зелени растения, а пациентите носеха собствените си дрехи.

Обезопасени стаи, изпълнителен персонал, изкуствени усмивки и торазин.

Сонора усети, че й се гади. Не биваше да ги остави да се досетят, че не е нормална.

— Съжалявам за онова, което се случи на партньора ти.

— Благодаря. — Беше уморена след продължителното шофиране и отвратителния ден. — През прозореца ли е стреляно в Аруба?

— Направо е отнесъл проклетото нещо! Настанихме Аруба именно в това отделение поради засилената охрана. Освен това тук не се допускат външни лица.

— Така ли? — Тя огледа коридора.

— Тези хора са от персонала. Облечени са така, за да не предизвикват допълнително стрес у пациентите. Добро място за Аруба, тъй като тук разполагат с достатъчно лекарства и опит, за да се справят с всеки душевноболен. Какъвто беше и Аруба, между другото.

Сонора се въздържа от коментар. Искаше да вкара Аруба в затвора, а не в отвъдното.

Уитмор зави зад ъгъла и тя буквално подтичваше след него.

— Бяхме сложили охрана от двама души вместо един, каквато е обичайната практика.

— Пред вратата или вътре в стаята?

— Отвън. Аруба беше на легло, завързан. Не е имал никакъв шанс.

Сонора се чувстваше изиграна. Тя, както и цял Синсинати искаше да види престъпника Аруба изправен пред съда, а той се беше отървал по бързата процедура.

Пред вратата на стаята беше оживено. В коридора бяха разпънати два сгъваеми стола. На пода видя преобърната пластмасова чаша. Имаше много следователи и униформени полицаи. Направиха път на Уитмор и огледаха любопитно Сонора.

— Пред вратата стоеше един полицай, а другият беше в стаята…

— Не каза ли, че и двамата са пазели пред вратата?

— Колегата решил да влезе вътре, за да се увери, че задържаният е добре. По-добре така, отколкото да напусне поста си, нали?

Сонора влезе в стаята. Тялото на Аруба все още беше там. Ръцете му бяха завързани с кожени каиши към металната рамка на леглото. Куршумите бяха надупчили гръдния му кош. Приличаше на мишените, в които полицаите се упражняваха в точна стрелба.

Очите му бяха отворени. Приличаха на стъклени. Озъбена гримаса на лицето. Едва ли беше разбрал какво става. Смъртта беше настъпила бързо.

Отчасти беше доволна, че вече е мъртъв — заради доброто на човечеството. Понякога нещата се объркваха в съдебната зала; никога нямаше гаранции, че един престъпник ще получи заслуженото наказание. Но чувството, че е измамена, не я напускаше.

— Той щеше да направи самопризнания — каза Сонора и заобиколи стойката за системи, която беше паднала върху леглото. Очевидно Аруба я беше съборил, докато е агонизирал.

Уитмор се приближи до една вътрешна врата и посочи:

— Нашият човек е бил тук.

— Използвал ли е оръжието си?

— Не. Убиецът е стрелял с автоматичен пистолет „Ремингтън“ — също като убиеца на Кинкъл, нали?

— Да. Вероятно е използвано едно и също оръжие. Когато куршумите бъдат извадени от тялото…

— Слушайте.

Сонора измъкна фотоапарат от чантата си.

— Ще възразиш ли, ако направя няколко снимки? За да бъдат приложени към документацията по разследването на този случай?

— Разбира се, можеш да снимаш. А ние ще ви изпратим всичко, на което се натъкнем.

— Знам.

— Разбрах, че вече сте подвели някого под отговорност. Кой е този човек?

— Малко вероятно е той да е убиецът на Кинкъл и Аруба, но все пак… Еди Стинет, брат на една от жертвите на Аруба. Според мен Еди не притежава нужната самодисциплина, нито пък е достатъчно умен, за да планира подобно отмъщение, но може и да греша.

Уитмор погледна часовника си:

— Мога ли да присъствам на някой от разпитите?

— Вратите са отворени.

— В Лексингтън ли ще пренощуваш?

— Не. — Беше почти разорена. Не можеше да си позволи да харчи пари за хотел, нито искаше да оставя децата сами.

— Сигурна ли си? Бих могъл да ти осигуря място за спане.

— Не, но ти благодаря за предложението.