Лин Хайтауър
Рекет (6)

6

Сонора престана да пише и тръсна писалката. Мастилото беше на свършване. Сам отново се беше заврял в дрешника. Той може би имаше химикалка. Реши да го попита и се приближи до вратата. Спря, наклони глава и се ослуша. Отново чу приглушен шепот. Може би звукът идваше от радиото? Едва ли беше някой от колегите й, те нямаха навика да шепнат. Къщата се изпълни с шум в мига, в който Крик покани криминалистите да влязат и да вземат проби.

Всъщност в къщата имаше прекалено много хора. Гласовете им звучаха професионално спокойно и това донякъде оказваше успокояващо въздействие върху Сонора, пропъждаше черните й мисли.

Надникна в дрешника. Видя Крик, който, подпрян на рамката на вратата, разговаряше със Сам. Не шепнеха, но и те като всички останали несъзнателно снижаваха глас, сякаш от уважение към мъртвите. Човек не се натъкваше на подобна трагедия всеки ден.

Сонора пристъпи до тоалетната масичка. Върху нея бяха наредени лосион от „Виктория Сикрет“, спирала за мигли, тоник за лице, гел и сенки за очи. Върху някаква кутийка със знака на Есте Лаудер проблясваше парченце стъкло от счупеното огледало.

Видя музикална уредба, оставена на пода до тоалетната масичка. Може би шумът идваше от там. Сигурно жената беше слушала радио, когато престъпниците бяха нахлули в дома. Опря ръка на плота и се наведе. Напипа вдлъбнатина върху дървената плоскост — сякаш някой беше удрял с чук.

Уредбата наистина работеше. Червената лампичка до копчето за включване светеше. Сонора се наведе още по-ниско, но не долови звук: Мигащата светлина на компактдисковото устройство показваше, че дискът е стигнал до края си. Представи си жената в спалнята, музиката, заглушаваща шума от влизането на нападателите.

Реши да прослуша диска по-късно, когато техниците от лабораторията приключат работата си.

Хавлиените кърпи върху леглото отново привлякоха вниманието й. Вляво бяха сгънатите, вдясно — онези, които предстоеше да бъдат сгънати. Ако Джой Стинет не беше левачка, значи е стояла с гръб към вратата, докато е вършела работата си.

Сонора взе една кърпа и я помириса. Свежата миризма на изпрано не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

Внезапно се запита защо жената е била с гръб към вратата, след като в къщата е имало току-що проходило малко дете? Логично беше да гледа към коридора.

Покривката на леглото беше измачкана, а кърпите — по-близко една до друга от нормалното. Лаборантите щяха да вземат проби за кръв и семенна течност, въпреки че нямаше видими следи от такива.

Повдигна едната възглавница. Откри още един жълт биберон-залъгалка и празна бебешка бутилка за хранене, в която бяха останали няколко капки мляко.

Значи Джой Стинет едновременно е сгъвала прането и е наблюдавала бебето, което се е хранело. А музиката от стереоуредбата е гърмяла…

Отново се приближи до дрешника. Сам и Крик бяха коленичили на пода и внимателно оглеждаха всичко наоколо.

Вратата беше изпръскана с кръв. С кръв бяха просмукали и небесносините пухкави чехли, както и сивите боти. Очевидно някой се беше строполил върху натрупаните джинси — може би около трийсетина на брой, всеки чифт износен до определена степен. Джинси с различни размери… Малко инфантилно — самочувствието ти да зависи от това, дали ще успееш да се напъхаш във възможно по-малък номер джинси, без да се задушиш.

Чия беше кръвта?

Не на бащата. Бяха го застреляли завързан за стола. Не и на дъщерята — нея я бяха заклали в леглото. Оставаха майката и бебето.

Няколко сгънати торби, от онези, в които се събира прането, бяха разпръснати по пода. Дали Джой Стинет ги е държала в ръце в мига, в който е била нападната? Локвите кръв показваха, че покушението е станало именно в това тясно помещение. И че жената е лежала там известно време. Едва ли я бяха оставили да умре от загуба на кръв, при положение че трупът й липсваше.

Кървавата диря от дрешника водеше към леглото. Но защо? Дали защото бебето все още е било там?

Кувертюрата от едната страна беше свлечена до пода. Точно натам водеха следите от кръв.

Сонора коленичи и повдигна крайчеца на покривката. Усети силна миризма на кръв. Досети се какво ще види, преди да го зърне. Този път шепотът беше реален, чуваше го…

Главата на жената беше толкова близо до стъпалото на Сонора, че може би тя неволно беше докоснала страната й, мокра от сълзи. Очите на Джой Стинет бяха широко отворени, устните й едва видимо помръдваха:

— … Света Дево, моли се за нас, грешниците, сега и в часа на нашата смърт…

За част от секундата Сонора успя да види всичко — изпълнените с ужас очи на жената, лявата ръка, покриваща дълбокия разрез от корема до ребрата, едното черво — бяло, със синкави вени и жълтеникава маса тъкан. В дясната си ръка жената стискаше мъничък вързоп, бебе с размерите на кукла. Очите на мъничкото човече бяха затворени, но гърдичките му се повдигаха равномерно при всяко вдишване.

Шепотът на Джой Стинет — ето какво беше чувала през цялото време.