Лин Хайтауър
Рекет (53)

53

Сонора вдъхна дълбоко сладникавата миризма на балите с люцерна. Беше купила балите от Франклин Уорд. Не беше виждала Попин отдавна. Чувстваше се виновна. Последния път, когато беше в конюшнята, видът на коня не й беше харесал.

Погледна часовника си. Седем часът и четири минути. Слънцето току-що беше изгряло. Усещаше физически дискомфорт, въпреки че тази нощ беше спала.

Кафето — дори горчилката, която купуваше от „Макдоналдс“ и която не беше в състояние да пие, без да се мръщи, независимо от количеството захар и сметана, които добавяше в него — й действаше ободряващо. Капакът на картонената чаша одра устните й. Но все пак това беше кафе. Топлата течност сякаш намаляваше напрежението й. Действително я караше да се чувства по-добре.

Тя пое по отбивката, водеща към конюшните. Пътят беше тесен и обрасъл с трева. Колата оставяше бял облак прах зад себе си. Жълтеникавата тухлена къща с кални петна в долната част на стените, в която живееше собственикът, изглеждаше необитаема. Вратите на конюшнята бяха затворени.

Постройката беше бивш склад за тютюн — стара, с мръсен неравен под, пълна с кошчета за боклук и ръждясали земеделски сечива със странна форма, небрежно струпани до вратата. Между металните изхабени остриета бяха покарали плевели и треви. Попин винаги танцуваше из тясното помещение, изпълнен с мистериозна животинска радост, която идваше неизвестно откъде и изглеждаше алогична.

Сонора паркира до оградата. Попин беше с гръб към нея. Гледаше с копнеж към двете кобили от съседното отделение, после наведе глава и подуши с муцуна с надеждата да открие малко трева с непресъхващия оптимизъм на кон, попаднал на лошо пасбище.

В тази конюшня беше от два месеца. Сонора с много усилия беше успяла да го охрани добре, но животното постепенно губеше килограми. Плащаше, за да се грижат добре за него, но видът на животното я караше да се съмнява, че изобщо получава някакви грижи.

Попин вдигна глава. Беше видял стопанката си или колата, а може би беше подушил миризмата на прясната люцерна, натоварена в ремаркето. Не бързаше да се спусне към храната — сигурен знак, че не беше свикнал да го хранят. Сонора изчака, докато конят отиде при нея, позволи му да подуши и да близне дланта й. Тя го потупа по шията и заобиколи колата. Преряза оранжевата тел, с която беше вързала балите, под любопитния поглед на любимеца си, взе голяма стиска люцерна и я хвърли през оградата. Попин наведе глава към храната и я помириса.

Сонора изтупа полепналите по блузата й листа. Конят предпазливо вкусваше от този пресен деликатес. Беше ужасно отслабнал.

Попин изпръхтя и започна да се храни с апетит. Докато дъвчеше, гледаше към Сонора. Налагаше се да му намери друго място, макар да нямаше гаранция, че то щеше да бъде по-добро.

Не мислеше да го продава. Това не беше разрешение на проблема. Никой не би го купил, воден единствено от благородни подбуди. Пресегна се през оградата да го погали, но той се отдръпна и се концентрира върху люцерната. Неблагодарен както винаги.

Сонора отиде до поилката, за да провери дали е чиста и пълна с вода. Щеше да закъснее за работа.