Лин Хайтауър
Рекет (3)

3

— Отиваме в Олдън — каза й Сам, в гласа му прозираше съжаление.

Дрехите му бяха в плачевно състояние. Панталоните в цвят каки бяха измачкани, вратовръзката му беше разхлабена, яката на синята му памучна риза — небрежно разкопчана. Беше направил опит да среши правата си тъмна коса и дори я беше разделил на път. Брадата му беше набола.

Сонора смръщи вежди. В главата й изплуваха образи от снощния й кошмар. Странно нещо са сънищата — дивите животни на съзнанието. Опиташ ли се да ги уловиш, мигновено изчезват. Ала позволиш ли им да се появят по своя воля, ще бъдеш обсебен от образи, чувства и спомени, сякаш сънищата сами избират времето, по което да излязат наяве.

Беше сънувала брат си Стюарт, починал преди четири години… наистина ли бе изминало толкова време оттогава? Беше загинал от ръката на престъпник, с когото Сонора отдавна играеше на котка и мишка. Някой би казал, че това са рисковете на професията, но злото не би трябвало да посяга на близките й. А ето че брат й беше станал невинна жертва.

Печална история.

Но и това беше част от работата й.

— Сонора? Добре ли си?

Не беше нормално двамата със Сам да мълчат. Тя изпитателно го изгледа. Питаше се дали отново се е скарал с жена си, или просто е изморен.

— Сам, често ли сънуваш?

Той я изгледа недоумяващо:

— Дали сънувам?

— Да.

Не се изненада, нито се смути от въпроса й — сигурен знак, че двамата работят заедно от дълго време.

— Само когато съм ял пица, гарнирана с люта чушка. Или пък когато са ми сервирали чили.

— Чилито те кара да сънуваш?

— То, както и някои други неща. — Колата навлезе в новопостроен жилищен квартал и подмина малко езеро. — Вече сме в Олдън.

Сонора усети, че я обзема познатото чувство на свръхнапрегнатост, породено от интуицията й на ченге.

— Много е хубаво тук — промърмори.

Сам кимна:

— Един мой братовчед живее през две преки.

— Наистина ли? — равнодушно попита Сонора.

— Не, измислям си.

— Както си измисли и братовчеда, нали?

— Наистина имам братовчед, но живее в Канаста. — Той отмести крак от спирачката и колата намали скоростта си. Пет патици прекосиха шосето и нагазиха в езерцето. Досега не беше обръщала внимание как опъват шиите си тези птици, когато прескачат бордюра.

Колегата й отмести очи към огледалото за обратно виждане и включи ляв мигач:

— Познаваш ли този район?

— Не.

— Е, сега ще го опознаеш.

Светлината на халогенните улични лампи очертаваше призрачни ореоли около дърветата, белите бордюри и наскоро боядисаните къщи.

От три дни температурата се бе повишила, хубавото време създаваше илюзията, че зимата безвъзвратно е отминала. Хората бяха наизлезли от къщите. Мъж с широк зелен панталон разхождаше кучето си, до него някаква жена буташе тъмносиня бебешка количка. Тревната площ пред къщата на ъгъла беше окосена наскоро, тротоарът беше покрит с ароматна трева. Лампата над входната врата беше включена, въпреки че все още беше светло. Три деца по джинси и тънки пуловери се търкаляха по затревеното хълмче. Захладняваше, на сутринта тримата палавници щяха да се събудят със зачервени гърла.

Сам зави надясно и гледката се промени. Къщите бяха по-малки, но с красиви и добре поддържани градинки отпред, дърветата — по-големи и хвърляха дебели сенки. Колите бяха сравнително нови, предимно американски марки.

Изглежда, някой се беше обадил на пожарната. Множество обитатели на квартала се бяха отправили към местопроизшествието, някои от тях водеха и децата си. Явно бяха чули, че нещо се е случило, и бързаха да задоволят любопитството си, без да имат представа какво точно ще видят.

До пожарната бяха паркирани две линейки. Сигналните лампи на покривите им бяха включени. Хората от медицинските екипи стояха на групички, пушеха и напрегнато разговаряха.

— Няма оцелели — предсказа Сонора.