Лин Хайтауър
Рекет (16)

16

Сонора се приближи до конюшнята под зоркото око на Бони Кавано. Половината курабия, която беше изяла, сякаш беше заседнала в стомаха й. Дочу мъжки глас — изтънял и уморен:

— … самотната ми тя. Трудно е да си кралица на конюшнята, след като си останала само ти, нали, момичето ми? Ето, Абигейл, хапни и това. Отсега нататък аз ще те глезя.

Сонора дочу доволно пръхтене.

— Горкичката ми, Джой вече ти липсва, нали? — Гласът потрепери и замря.

Детективката отстъпи назад, преброи до петнайсет, после решително пристъпи към открехнатата врата.

— Хей — извика и влезе в тясното помещение.

От едната страна имаше две отделения за коне, от другата — бали сено, чували за зоб и други, пълни с дървесни стърготини, ръждив варел и алуминиева стълба.

— Кой е? — Уорд се обърна. Носеше кафява риза и избелели кадифени панталони, държеше чесало. Изглеждаше чист и спретнат, кожените му ботуши бяха излъскани до блясък.

— Аз съм, господин Уорд — Сонора Блеър. Снощи бях у вас.

— Заловихте ли престъпниците, детектив Блеър?

Въпросът беше изпълнен с надежда. Оптимизмът на хората винаги изненадваше Сонора. Дори онези, които бяха дълбоко покъртени, дълбоко в себе си се надяваха, че разплатата ще настъпи възможно най-бързо.

— Скоро и това ще се случи — отвърна уклончиво тя.

Старецът замълча.

Сонора вдиша миризмата на коне и сено, която й подейства успокояващо. Приближи се до отделението на Абигейл. Подът беше мръсен и неравен, покрит с жълтеникав талаш. Кобилата с безразличие изгледа непознатата и извърна глава.

— С люцерна ли я храните? — попита Сонора.

— Познахте. — Уорд мина отдясно на животното и прокара чесалото по хълбока му. В този миг на Сонора й се прииска да е при своя кон.

— Много е капризна — не обича обикновен фураж. Извръща глава, когато й поднасям трева. Джой ужасно я разглези.

Попин, арабският жребец, който Сонора си беше купила, също не беше особено щастлив, когато го хранеха с обикновен фураж.

— Откъде набавяте люцерната?

— Един мой приятел ми я доставя.

— Ако има в повече, ще купя и аз.

— И вие ли имате кон?

— Арабски жребец. Нарекла съм го Ад.

— Отговаря ли на името си?

— Напълно.

— Така е с арабските жребци — засмя се старецът.

Коремът на Абигейл беше доста издут и Сонора се зачуди дали кобилата не е бременна, но само каза:

— Прекрасен кон.

Докато работеше с чесалото, старецът говореше:

— Обича да си похапва и е сложила някой и друг килограм в повече. Ще трябва да мине на диета след няколко седмици.

„Тогава защо я храни с люцерна?“ — запита се тя, но отново премълча. Колкото собственици на коне, толкова и мнения по въпроса за правилното им отглеждане. Най-добре беше човек да си мълчи, освен ако не иска да влезе в ожесточен спор с някой компетентен любител-конегледач.

Откакто бе купила жребеца, бе научила да разбира кога трябва да си държи устата затворена. Което на практика означаваше винаги, когато става въпрос за коне.

— Господин Уорд, знам, че ви е тежко, и ако имате нужда от малко време, няма да настоявам да разговаряме сега. Но държа да получа отговор на няколко въпроса.

Той кимна:

— Казвайте. Ако не възразявате, ще продължа със сресването на Абигейл — действа успокояващо на нервите ми. Имате кон, знаете какво имам предвид.

Сонора наистина знаеше. Погледна го изпитателно. У господин Уорд се наблюдаваше странното съчетание на крехкост със сила, което се наблюдаваше само при възрастни хора, водещи определен начин на живот. Богат житейски опит, съчетан с отработени с времето инстинкти, които сякаш ги обгръщаха с някаква магия, затворени в тяло, което беше започнало да им изневерява точно когато най-сетне се бяха добрали до някои житейски истини.

Дали не беше прекалено настойчива? Дали старецът нямаше проблеми със сърцето? Нима беше възможно мъж на неговите години да бъде напълно здрав?

Тя отвори бележника си и се облегна на дървената стена.

— Научих, че племенницата ви и нейният съпруг са имали материални затруднения.

Уорд кимна.

— Така е, но започваха да ги преодоляват. Случва се с всекиго. Дори Доналд Тръмп се сблъсква с финансови неудачи. И ако някой твърди, че никога не е чувствал липса на пари, значи лъже.

— Да, господине, разбирам ви. А какво ще ми кажете за брака им?

— Беше добър.

Сонора осъзна, че няма да има сили да продължи по тази тема.

— Вие бяхте много близък с Джой, нали?

— Бяхме достатъчно близки.

„Каквото и да означава това“ — помисли си Сонора.

— Тя споделяше ли с вас?

— Говорехме за децата, за Абигейл, за работата на Карл… Тя не беше човек, който занимава с личните си проблеми околните.

— Някой заплашвал ли я е? Някога имало ли е обир в къщата им? Да е споменавала нещо за странни телефонни обаждания?

— Не, или поне аз не знам.

— С Карл имаха ли… врагове?

Ръката с чесалото замря.

— Детектив Блеър, говорим за обикновено американско семейство от средната класа. Те вземаха видеокасети под наем, поръчваха си пица в петък вечер, Джой си стоеше вкъщи и се грижеше за децата. Хора като тях нямат врагове. Не продават наркотици или държавни тайни, а ходят на пазар в събота и на църква в неделя.

— Какво ще ми кажете за първия съпруг на Джой?

— Онзи мухльо ли? Откъде сте разбрали за него?

— Той е баща на Тина.

— Не, не е. Не и според моите разбирания. Между другото, отдавна е изчезнал от хоризонта. Изгоних го преди шестнайсет години и оттогава не сме чували нищо за него. Нито пък ще чуем.

— Знаете ли адреса му?

— Последното, което чух за Боби Пърсел, е, че е в Канзас Сити и че работи в заведението за бързи закуски „Тако Бел“. И тази работа му идваше нагорно, ако питате мен. — Той я изгледа над гърба на кобилата. — Разбирате ли от конски копита?

Сонора вдигна поглед от бележника си.

— Донякъде.

— Заболява ме гърбът, когато почиствам подковите на Абигейл. Това е нещо, което Джой…

Сонора се досети накъде бие старецът и попита:

— Имате ли стъргало?

Уорд посочи червена пластмасова кутия с инструменти. Тя пъхна бележника в джоба на сакото си и взе стъргалото.

— Кобилата е чувствителна и своенравна, нали?

— За бога! Та вие имате арабски жребец. В сравнение с него тя е кротка като агънце.

Сонора изрови всичката кал и мръсотия, насъбрали се в предната лява подкова, и си помисли, че Сам би определил постъпката й като обвързваща.