Лин Хайтауър
Рекет (41)

41

Четирите платна на магистралата, водеща към центъра на Лексингтън, бяха задръстени от коли. Хората се прибираха от работа.

Подминаха няколко правителствени сгради, безлюдни магазини, един стар театър. Офисите бяха нови, но почти празни. Обичайната смесица от адвокатски кантори, ресторанти, магазини за антики и зали за аеробика, към които оптимистичните предприемачи бяха отворили безалкохолни барове.

Уитмор зави наляво, после направи още един ляв завой. Колите се понесоха по тясна уличка, към която гледаха задните входове на сградите. Стените бяха изпъстрени с графити. После спряха пред огромна метална врата и Уитмор слезе да я отвори. Влязоха в подземния паркинг. Сонора спря колата си до голям бял микробус със спуснати черни завеси на прозорците. Свали стъклото и попита:

— Мога ли да паркирам тук?

Сам излезе от патрулната кола.

— Не забеляза ли, че ти махахме, когато подминавахме отбивката към другия гараж?

— Не.

Той погледна многозначително към Уитмор.

— Нали ти казах! Страшно е разсеяна.

— Няма значение. Може да се паркира и тук. — Уитмор й се усмихна любезно и хвана Кинкъл за лакътя. — Да вървим, приятелю.

Кинкъл тръгна вдървено. Когато подминаха Сонора, младежът срамежливо й се усмихна и тя се насили да отвърне на усмивката му. Почувства, че й се повдига.

Сам хвана Кинкъл за другия лакът. Барти се обърна и отново погледна към Сонора. Тя и Сам размениха бързи погледи.

Кинкъл беше психически смазан от факта, че върви между тези двама мъже, че ръцете му са оковани в белезници, че са го докарали в полицейска кола. Изпитваше остра нужда да чуе поне една добра дума от някого и очевидно очакваше Сонора да направи това. Следователно, за разлика от много други, гневът му не беше провокиран от жените. Тя щеше да изкопчи най-много от него по време на разпита.

Тревогата й за Тим се върна. В каква ли неприятност се беше забъркал синът й? Дали не го бяха прибрали в някой затвор? И неговите ръце ли бяха оковани в белезници? Може би и той се страхуваше и копнееше да бъде успокоен… Имаше ли какво да яде?

„Концентрирай се“ — рече си тя и влезе в асансьора. Застана с гръб към стената. Кинкъл изглеждаше шокиран, но поне не плачеше. Гласът на Джой Стинет отново прозвуча в главата й. Сонора си представи разрязания корем на жената. Този трийсет и една годишен мъж до нея имаше за какво да отговаря.