Лин Хайтауър
Рекет (54)

54

Надникна в зала едно, където се провеждаха разпитите. Сам не беше там. Нямаше го и зад бюрото му. Тя погледна часовника си, после впери поглед през прозореца. Улиците бяха безлюдни — хората още не бяха излезли в обедна почивка. Беше прекалено рано за обяд — време, в което всички трябваше да бъдат по работните си места.

Тя обърна очи към Грубер, който беше дежурен на телефони.

— Хей, приятелю!

— Аз — приятел?

— Да. Трябва да отида отсреща, за да докарам Кинкъл. Сам трябваше да ме придружи, но не мога да го открия. Искаш ли да се поразтъпчеш малко?

— Знаеш ли, че имаш листа в косата?

Сонора прокара пръсти през косата си:

— Това е люцерна, Грубер.

— Каква е разликата?

— Около пет долара на бала.

— Изобщо нямам намерение да те питам защо имаш люцерна в косата си, Сонора. И не мога да дойда с теб. Сержант Робърт Пърсел е в зала номер две заедно с жена си и един офицер.

Сонора го погледна с любопитство:

— Пърсел е тук? Мога ли да присъствам на разпита?

— Без да се заяждаш?

— Да.

— Оттук, моля.

* * *

Сержант Пърсел седеше между съпругата си Бетани и офицера, под чието непосредствено командване се намираше. Сонора надникна в стаята. По лицето на Боби Пърсел нямаше и следа от скръб по убитото му дете.

Той и командирът му бяха замръзнали в неподвижни пози — с морски униформи, сложили шапки върху лявото си коляно. Бетани Пърсел беше закръглена брюнетка с накъдрена коса и с тъмносиня рокля, стигаща до средата на прасеца. Носеше тъмни чорапогащи и — за голяма изненада на Сонора — бели памучни ръкавици. Пръстите на отпуснатите в скута й ръце бяха сплетени.

Явно съпрузите бяха пристигнали тук с твърдото намерение да направят впечатление.

Сонора влезе в стаята след Грубер и военните като по команда скочиха на крака. Командирът на Пърсел беше висок, слаб, тъмнокож мъж, с ръце и рамене, които разкриваха резултата от ежедневните физически тренировки. Той се зае с представянето.

— Госпожо, аз съм старши сержант Еклер, а това са сержант Пърсел и госпожа Пърсел. Тук сме, за да ви окажем помощ при разследването на убийството на Карл и Джой Стинет и на техните деца Тина и Уилис.

Бетани Пърсел погледна към Сонора:

— Как е Клоуи, бебето?

— Сестрата на Карл, Амбър, се грижи за него. Доколкото знам, детето е добре.

Бетани Пърсел кимна с вид на човек, който разбира от гледането на деца. Личеше, че е решена да демонстрира състрадание.

Може и да беше искрена, рече си детективката.

Обърна поглед към Пърсел. Лицето му беше безстрастно — лице на военен, свикнал да не показва чувствата си. Въпреки това в очите му се долавяше нещо. Какво бе то? Скръб? Чувство за вина? Гняв?

Силно чувство, но трудно за определяне.

— Аз съм детектив Блеър, а това е колегата ми детектив Грубер. — Тя се ръкува с двамата мъже. Бетани Пърсел не помръдна от мястото си; продължаваше да стиска ръце в скута си.

— Има кафе — предложи Грубер.

— Не, благодарим. — Беше Еклер. Сонора не се изненада от отказа му. — Ще ми позволите ли да премина директно към въпроса? Сержант Пърсел се е срещнал с Джой Стинет в деня преди убийството. Щом научи трагичната вест, дойде при мен.

— И кога по-точно стана това?

Пърсел стоеше неподвижно. Беше по-нисък от командира си. Светлокестенявата му коса беше късо подстригана. Имаше тясно лице и кафяви очи. Виждаха се белези от акне по страните и шията му. Беше мускулест и жилав. Излъчваше самоувереност — силна и привличаща вниманието, като афтършейв.

— В деня след убийството. В три следобед — отвърна Еклер.

Сонора сложи празна касета в портативния касетофон.

— Ще бъде ли възможно да разговаряме със сержант Пърсел насаме?

Еклер кимна, изчака госпожа Пърсел, която нежно се усмихна на съпруга си, и двамата излязоха.

Без съмнение Бетани Пърсел знаеше наизуст алибито на мъжа си, помисли си Сонора, докато вратата се затваряше зад гърба на жената и офицера. Грубер многозначително я изгледа и ги последва. Той щеше да се заеме със съпругата и командира, а на нея предоставяше възможността да разпита Пърсел. Голям сладур! Изпитваше желание да го срита много по-често, отколкото Грубер би могъл да предположи.

Пърсел седна и отново сложи шапката на лявото си коляно, скривайки се зад непроницаемата си фасада.

— Слушам ви — подкани го Сонора.

— Запознах се с Джой Уорд, когато бяхме ученици в средното училище. И двамата повтаряхме класа по алгебра и работехме в „Деъри Куин“. Тя беше първото ми истинско гадже. Бях на седемнайсет, когато Джой забременя, и на осемнайсет, когато Тина се роди. Само че аз вече бях напуснал Джой.

— Но се оженихте за нея?

— Да, госпожо. Живяхме заедно около шест-седем месеца, преди да изчезна. Бях уплашен малък негодник и я зарязах. Не се гордея с този период от живота си.

— Продължавайте.

— Опитах се да й се обадя, но чичо й буквално ме разкара. Не го обвинявам. Преди около четиринайсет години писах на Джой. По онова време Тина беше на две години. Адресирах писмото до Франклин Уорд, чичото на Джой.

Сонора кимна. Дотук добре.

— Аз просто… Исках да се извиня на Джой. Бях направил равносметка на живота си и трябваше да се изправя лице в лице с грешките, които бях допуснал. Бях нов човек, току-що постъпил във флота, но продължавах да съм отговорен за някои свои дела от миналото. Писмото ми беше върнато неразпечатано. Беше придружено от бележка, в която господин Уорд ме молеше никога повече да не се опитвам да установя контакт с племенницата му.

Сонора беше готова да се обзаложи, че именно това се е случило. Чудеше се какво точно беше писал Уорд на бившия съпруг на Джой, но лицето на Пърсел не издаваше нищо. Проклети военни!

— Въпреки това две години по-късно отново опитах. Междувременно се бях оженил, беше ми се родило дете. Писах на Джой, казах й, че съжалявам, и че ако има нужда от помощ, може да разчита на мен. Писането на писма не е една от силните ми страни, но се опитах да й обясня, че не искам да се намесвам в личния й живот или да й причинявам неприятности. Просто исках да знае, че винаги когато тя или Тина се нуждаят от нещо, ще бъда насреща.

— Тя отговори ли на писмото ви?

— Не, госпожо. Писах й още веднъж. Съобщих й, че съм взел участие в операцията „Пустинна буря“, изпратих й снимка на децата си. Имам четири деца, госпожо… Освен Тина. Едно момче и три момичета.

— И тогава тя ви писа?

— Да. Уведомих я, че Тина ще получи дял от застраховката ми „Живот“, когато умра. Предполагам, че е изпитала облекчение от факта, че имам деца. Отговори ми, че се радва, че съм оцелял по време на тази сериозна военна операция, изпрати ми снимка на Тина и ми направи комплимент за децата ми. Заяви, че сега, когато и двамата вече имаме семейства, ще бъде най-добре да не си причиняваме неприятности.

— Под „неприятности“ имате предвид да не казвате нищо на вашата съпруга и на нейния Карл?

— Не, госпожо. Не знам какво е казала на мъжа си. Бях написал адреса си върху пликовете на писмата. Не съм се опитвал да се крия, нито пък съм се натрапвал. Съпругата ми знаеше за Джой и Тина още преди да се оженим. Никога не съм я лъгал.

Сонора не обърна внимание на последната реплика.

— Преди четири седмици съвсем неочаквано получих писмо.

— От Джой ли?

— Да. Молеше ме да й дам пари назаем. Пишеше, че е в затруднение, но това ще бъде временно, и ме питаше дали мога да й помогна. Не съм плащал… никаква издръжка за Тина, макар да предложих на два пъти. Отговорът й и в двата случая беше, че не иска пари от мен, тъй като имам достатъчно разходи покрай голямото си семейство.

Сонора отпи от кафето си.

— Говорих с Бетани. Изтеглихме две хиляди долара от спестяванията си. Тя… Джой не искаше чек или някакъв платежен документ. Помоли ме да й дам парите на ръка и затова се срещнах с нея. Трябваше да й дам двете хиляди долара.

Значи ето откъде идваха мистериозните две хиляди!

— Искам да знаете, че в деня, в който е станало убийството, бях на път за Перис Айлънд.

— Сам ли пътувахте?

— Да, госпожо.

— Нямате ли свидетели?

— Сервитьорката в заведението „Уафъл Хаус“ след Ашвил може да ме е запомнила. Напомняше ми за леля ми Джинива. Оставих й голям бакшиш.

Сонора се облегна назад. Не знаеше дали да му вярва, но й се струваше, че Пърсел казва истината.

— Ще възразите ли да ви вземем проби?

— Какви проби? — намръщи се той.

— Кръв. Коса. Слюнка.

Пърсел се изправи:

— Ще направя всичко, което е необходимо.

— Мога ли да видя ръцете ви? Сложете ги на масата. Той веднага се подчини. Военен.

— Каква е причината за това охлузване на кокалчетата на дясната ви ръка?

— Демонстрирах хватки, които се прилагат при ръкопашен бой на една група новобранци.

Сонора наклони глава настрана:

— Колко човека има обикновено в една група?

Пърсел едва забележимо се усмихна:

— Зависи колко ми изпращат. Започнах с група от петдесет и осем човека, в момента работя с петдесет и двама.

Сонора стана:

— Елате да ви представя на колегата си от лабораторията.