Лин Хайтауър
Рекет (80)

80

Сонора затръшна вратата на служебната кола и със смях изтича през покритата с роса полянка пред къщата си. Чувстваше се като хванат в крачка тийнейджър. Уискито беше започнало да й действа.

Децата бяха оставили лампата на входната врата да свети. Клампет посрещна господарката си с възторжен лай, подуши обувките й, облиза ръцете й и се отърка в краката й.

Сонора хвърли чантата и ключовете си на пода и се огледа. Беше чисто и подредено. Миялната работеше. Най-вероятно Тим беше решил да пази поведение след издънката или пък просто се наслаждаваше на домашното спокойствие и уют.

Вратите на двете детски стаи бяха заключени както обикновено и тя нямаше сили да се занимава с отварянето им с помощта на фиби. Отпусна се на дивана и потупа възглавницата до себе си:

— Ела тук, момчето ми.

Клампет — може би единственият й истински приятел на този свят — скочи до нея и я близна по носа. Сонора отпусна глава върху меката му козина и затвори очи. Отново видя Ван Оуен, полетял към тротоара.

Беше уморена, но се страхуваше да заспи.

Навън светнаха фарове на кола. Клампет скочи и се спусна към входната врата. Сонора надникна през прозореца. Белият „Кадилак“ приближаваше къщата й. После колата спря и Гилейн излезе от нея. Сонора отвори вратата още преди да е успял да почука. Той нищо не каза, дори не спря да потупа кучето, а я сграбчи в прегръдките си и я отнесе до дивана.

— Откъде разбра?

— Бях дежурен, когато докараха трупа на Ван Оуен. Изплаших се до смърт при мисълта, че това можеше да си ти.

— Защо?

Той замълча:

— Не знам. Но се изплаших. Кажи ми всичко, което ти хрумне, или нищо не ми казвай — все ми е едно.

— Изкарах от равновесие всичките си колеги.

— Те са си виновни, не ти. Ти си напълно права, а те са идиоти.

Тя внимателно се загледа в него.

— Марк, имам чувството, че никога вече няма да успея да заспя. Страхувам се дори да си затворя очите.

— Не, скъпа, няма от какво да се страхуваш. Донесох ти нещо, което ще ти помогне.

— Този проклет бенадрил…

— Не е бенадрил, а нещо по-приятно и по-силно, което ще ти помогне да се откъснеш от действителността. Това искаш, нали? Колко си пила?

— Не знам.

— Ще трябва да разберем. Не бих искал да те приспя така, че да не се събудиш.

Колко добре й действаше присъствието му… Как приятно миришеше.

— Искам да останем на този диван и цяла нощ да не ме изпускаш от прегръдката си.

— Това ме устройва напълно.

— Само че какво ще си помислят децата?

— Ще си помислят, че е чудесно някой да им приготви закуската на сутринта.

— Аз им приготвям закуска всяка сутрин.

— Ами!

— Наистина. — Тя леко се отдръпна от него. — Видях брат си, когато Ван Оуен скачаше от покрива. Не съм го бутнала, той сам скочи. Брат ми не ме остави да го последвам.

— Затова са братята.

Тя го погледна. Гилейн беше сериозен.

— Не знаеш ли, че брат ми е умрял?

— Знам.

— Но аз го видях там горе! Нима го приемаш за нормално?

— Аз съм от Юга, Сонора. Ние непрекъснато виждаме близките си, дори да са мъртви.

— Аз не съм южнячка.

— Сигурно е било голям шок за тебе.

Тя се засмя и отново отпусна глава на гърдите му:

— Наскоро го сънувах, а тази вечер го видях. Сигурно откачам.

Гилейн я притисна към себе си:

— Аз съм лекар, Сонора. В „Бърза помощ“. Виждал съм много хора да умират… Всички ние търсим нещо… красиво, нещо… свещено, което да ни предпази от непрестанния стрес.

— Всеки път, когато затварям очи, си представям падането на Джак. А когато заспя, в главата ми отеква молитвата на Джой Стинет.

— Тази вечер ще бъде различно. — Гилейн извади нещо от джоба на ризата си — бяла, от индийски памук, същата като ризата на Джак ван Оуен. — Изпий това.

Тя послушно глътна голямата таблетка.

— След колко време ще подейства?

— Обикновено действието се усеща след около двайсет минути, но като се има предвид, че си пила, при теб би трябвало да е по-скоро.

Сонора въздъхна и се облегна на гърдите му. Вдъхна ментовия аромат на дъха му и потърка страна в гладко избръснатото му лице. Затвори очи.

— Имаш ли нещо против да отидем в спалнята? — дочу в просъница тя. — Този диван е малко късичък за мен.

— Не знам… Не бих искала… да… изненадам децата. — Устните й едва се движеха.

— Не се притеснявай, ще стана преди тях и ще им се представя, докато ядем бекона.

Сонора кимна. Беше прекалено уморена, за да изрази съмнение, че в хладилника има бекон.

— Нали не си гей?

— Определено не съм.