Лин Хайтауър
Рекет (28)

28

За разлика от Сонора, Гилейн очевидно се забавляваше. Също и Кийтън, който повдигна кушетката, за да покаже мястото, където гризачите са се скрили. Клампет ги беше притиснал в ъгъла и сега лежеше по корем, махаше доволно с опашка и протягаше лапа към мишките.

— Накарай кучето да се махне, преди да съм изпуснал това чудо!

Сонора знаеше, че кушетката е тежка.

— Клампет! Стани.

Кучето се престори, че не я чува… или наистина не я беше чуло.

— Клампет! — Тя го хвана за задните лапи и го затвори в банята. Клампет недоволно задраска с нокти по вратата и залая.

— Ще олющи боята! — извика Кийтън.

— Млък! — промърмори Сонора под носа си.

— Какво каза? — невинно попита Гилейн.

— Нищо. — Трите сивкави гризача се шмугнаха в краката й. — Не, за бога! — изпищя тя. — Защо идват при мен?!

— Сега ще ги хвана — каза Гилейн.

— Не. — Сонора хвърли кърпата върху мишките, бързо се наведе и ги уви в нея. — Бързо! Отворете вратата, че ще избягат.

Гилейн отвори вратата и тя изскочи навън, втурна се към градината на съседите и внимателно остави кърпата на земята.

— Да не сте посмели да се върнете в къщата ми! — извика. — Намерете си по-подходящ дом. Ако отново се появите, ще оставя кучето да ви хване.

Посегна да вземе кърпата, но се отказа и тръгна обратно към къщата.

Гилейн седеше на кушетката, а Кийтън се беше облегнал на полицата на камината, сякаш позираше за списание „Таун енд Кънтри“.

Щом Сонора влезе, Гилейн спря по средата на изречението си и с усмивка я попита:

— Какво направи с мишките?

— Пуснах ги.

— Пак ще се върнат — уведоми я Кийтън.

— Тя най-вероятно се надява, че ще се преселят в къщата на съседите — подхвърли Гилейн.

— А какво според вас трябваше да направя? Бедните животинки потърсиха защита при мен. Нима трябваше да ги убия?

Гилейн погледна към Кийтън и отбеляза:

— Тази жена е въоръжена и вероятно убива хора.

— Не и онези, които се обръщат към мен за помощ.

Сонора отпи от виното.

— Не забравяй да пуснеш кучето — напомни й Гилейн. Сякаш Клампет щеше да я остави на спокойствие, ако не го освободи.

— Моля те, не го прави — намеси се Кийтън.

Тя нямаше намерение да пуска кучето точно в този момент, но усети силно раздразнение.

— Гилейн, защо не приготвиш скарата, а аз ще се заловя с готвенето.

— Не мога да остана. — Той стана и остави на полицата недопитата чаша. — Сонора, оставих опаковката бенадрил в шкафа над печката. Няма да ти давам друг съвет, освен този, че три години след изтичане срока на годност лекарството престава да действа. Довиждане, сладурче. Не ме изпращай. Обади ми се, ако бенадрилът не ти подейства.

Тя все пак го изпрати до входната врата, най-вече още веднъж да погледне прекрасната му кола.

После заключи и се върна при Кийтън, който вече беше заел мястото на Гилейн на кушетката. Седна на люлеещия се стол. Краката й бяха премръзнали въпреки памучните чорапи.

— Е? — Погледна крадешком мъжа срещу нея. Образът му се беше запечатал дълбоко в съзнанието й и през цялото време си е бил там, макар да не си е давала сметка за това.

Прииска й се да избяга и да си сложи новото червило, което толкова беше харесало на Сам. Тихо се засмя. Вероятно от нерви, а също и от изпитото вино, и от присъствието на този мъж в кухнята й. Беше прекарала много безсънни нощи, обляна в сълзи заради онзи тъп Негодник, който изобщо не заслужаваше подобно внимание. Но какво казваха хората? Една врата се затваря, друга се отваря. Беше доволна, че тази вечер беше отворила вратата.

Той нежно й се усмихна:

— Нещо смешно ли има?

— Просто се радвам, че те виждам.

Винаги беше знаела, че той ще се върне при нея.

— Сонора, не мога да остана за вечеря, но благодаря все пак.

— Така ли? — Нима го беше поканила?

Той остави чашата си и потри ръце:

— Казах ли ти, че ще се женя?

— Така ли? — Устните й се вкочаниха — като че ли беше прекарала часове навън в най-големия студ. — Поздравления. Какво работи бъдещата ти съпруга?

— Учителка е и…

Продължи да говори, но тя не го чуваше. Стана и пусна Клампет от банята. Кучето се спусна към Кийтън, опря лапи върху чистите му панталони, остави няколко косъма по тях и после предано се обърна към Сонора, която отново беше седнала на люлеещия се стол. Тя го почеса зад ушите и животното я погледна с обожание, от което й стана малко по-добре. Но не чак толкова.

— Е, защо дойде тук? — попита и от озадачения му поглед разбра, че го е прекъснала по средата на изречението. „Я се стегни!“ — смъмри се мислено.

— Труди…

— И коя е тази Труди?

— Годеницата ми.

— А-а.

— Преподава биология в горните класове. Има един ученик — от онези, нередовните, които посещават училище само в определени дни. Та този ученик се справя доста добре с учебния материал, само че не се разбира с баща си, затова прекарва по-голямата част от времето при баба си. По думите на Труди той направо обожава старата жена. Както и да е. Напоследък момчето било много разтревожено и тя го попитала какво става… Труди се отнася много добре с учениците си и те й имат пълно доверие.

— Изглежда, е прекрасна жена, Кийтън.

Той се усмихна:

— Вярно е… Та момчето казало, че баба му била заплашена.

— Кой я заплашва?

— Някакви хора, занимаващи се с неизплатени сметки. Страхувам се, че не знам подробностите.

— Хората от този тип са истински копелета, но не са опасни.

От погледа на Кийтън Сонора остана с впечатлението, че думата „копелета“ липсва в речника на Труди. Почувства се засегната. След толкова време продължаваше да изпитва нещо към него. Въобразяваше си, че го е забравила, но не беше така. Спомените я заливаха, заплашваха да нарушат душевното й равновесие. Всъщност то отдавна беше нарушено. Чувстваше се нещастна. Той не би могъл да разруши щастието й, при положение, че не е щастлива, нали?

— Сонора? Какво мислиш по въпроса?

Беше пропуснала нещо.

— Казваш, че старицата била заплашвана заради неплатени сметки. Кийтън, има си закони за тази работа. Кажи й известно време да не вдига телефона.

— Същите тези хора са й казали, че на „Едрингтън Корт“ ще се случи нещо ужасно и скоро след това тя научила от вестниците за убийството на семейство Стинет.

Сонора се приведе:

— За бога! Кога по-точно са й се обадили, за да й го съобщят?

— Два дни преди трагедията.

— Говориш за…

— Да, точно за случая „Стинет“. Знам, че ти го разследваш. Жената е уплашена, Сонора.

— Обзалагам се, че е.

— Ще се срещнеш ли с нея?

— Дай ми адреса.

— Домашният или на работното й място?

— Къде се намира тя в момента, Кийтън? И не се мотай.